— Добре, ще ви кажа. В Париж посетих един музей. Там е изложена картина; жената на платното прилича досущ на мен.
Млъкнах и напрегнато зачаках реакцията на родителите ми. Мама ме погледна въпросително.
— Картина, на която си изобразена ти?
— Не съм аз. Картината е рисувана през 1939 година. Жената обаче изглежда точно като мен.
— И ти помисли, че е някоя от семейството, така ли? — попита татко.
Кимнах.
— Например, дъщеря на прабаба и прадядо, за която никога не сте ми разказвали.
— Не знам да са имали дъщеря, но това не означава нищо. Оттогава е минало много време. 1939 година, казваш? Малко преди войната. По онова време много семейства бяха разделени.
— Защо да не е някоя от моите лели? — попита мама.
— Защото аз приличам на татко. Значи, жената е от неговото семейство.
— Каква е картината?
Показах им снимката. Колкото и малка да беше, приликата си личеше.
— Не мога да повярвам! Дъщеря ми на картина в Париж — смая се татко.
Тримата заговорихме високо един през друг. Видях как завесата на един от прозорците в някогашния дом на баща ми се отмести и една жена ни погледна неодобрително. Татко й кимна и бавно се отдалечихме.
— И аз не разбирам — подхванах. — Затова дойдох тук с вас. Искам да знам дали Арно и Клотилд са имали и други деца освен Жак и Кристоф. Надявах се тук да ви е по-лесно да си спомните.
Татко смръщи чело.
— Наистина не знам. Добре е да потърсим в църковните книги или да идем в кметството и да поровим в актовете за раждане.
— Жак и Кристоф са родени преди Първата световна война, нали? — попита мама.
— Баща ми Жак е роден през 1912 година, брат му е една година след него. Не знам нищо за други деца. Тогава бяха други времена. Много деца умираха още в най-ранна възраст. Впрочем кметството е ей там отпред. Сега и аз съм любопитен да разбера всичко — заяви татко и ускори крачка.
Кметството се намираше малко по-нагоре по улицата, но когато стигнахме, вече беше затворено. Минаваше пет.
— Колко неприятно — промърморих.
— Да отидем у нас и да разгледаме старите снимки — предложи татко.
По обратния път всеки мислеше за нещо свое. От време на време поглеждах към татко. Личеше му, че размишлява напрегнато.
— Нашата Лили Марлен на художествена творба — повтаряше мама от задната седалка.
Пристигнахме вкъщи. Мама се зае да направи кафе, а татко и аз се заровихме в големия вграден шкаф в коридора, за да търсим снимките и другите семейни реликви.
— Ама че история — промълви татко, изохка и се изправи със сандъче в ръце.
Отидохме в дневната и той се отпусна в креслото. Разкритието ми го заинтригува много силно.
— Не знам нищо със сигурност — подхвана той, — но по пътя насам много мислих и се сетих нещо. Спомням си, че през детските ми години — сигурно съм бил три— четиригодишен, понякога чувах странни неща. Едно име се произнасяше шепнешком, а който го изречеше, се кръстеше бързо. Това беше голяма тайна и ако се осмелях да попитам, веднага ме пращаха навън. Тогава смятах, че в нашето семейство има призрак. Ставаше дума за жена, струва ми се, и тя живееше в Париж… Споменаването й винаги ме плашеше. За съжаление не знам нищо повече. Мама никога не ми е говорила за миналото.
— Миналото — минало — потвърдих. — Баба все това повтаряше.
Татко се засмя.
— И на теб ли ти го е казвала?
Кимнах.
— Аз не съм дочувала никакви подобни слухове — промълви учудено мама и постави таблата с кафето на масата.
— Това е било много преди твоето време, скъпа. Хайде сега да разгледаме снимките. Може пък да намерим някаква следа.
Татко вдигна капака на старото сандъче за пури и извади няколко снимки. Всичките бяха черно-бели, със старинните назъбени краища.
— Прибрах тези снимки след смъртта на мама. Не са особено много.
Татко се оказа прав. Снимките бяха десетина.
— Защо не ги е налепила в албума? Майка ти винаги е била много подредена — учуди се мама.
— Стояха в рамки на големия бюфет в трапезарията. Когато продадохме къщата, ги извадих от рамките и ги прибрах в това сандъче. Не помниш ли? О, вижте, това е сватбената снимка на родителите ми! Оженили са се през 1941 година, посред войната, по време на немската окупация.
Веднага познах баба Одил. Косата й беше строго опъната назад, взираше се сериозно в обектива. Мъжът й Жак стоеше гордо до нея. Още не е знаел какво му предстои — депортация в Германия и смърт по време на бомбардировка.
— Прекарали са толкова малко време заедно — прошепнах и тази мисъл ме уплаши.