Малко преди единадесет паркирах пред кметството на Сен Флоран и помолих служителката на информацията да ми позволи да прегледам актовете за раждане от периода 1900–1930 година. Още в Париж пресметнах, че жената на картината трябва да е родена някъде в началото на века.
Франските власти и служби нерядко проявяват досадна педантичност и обичат да усложняват нещата, особено когато искаш нещо от тях. Кратко работно време, затворени отдели, изискване за предварително записване, дълга процедура по одобряване, специални разрешения, които няма откъде да вземеш, постоянни ремонти и реставрации, флегматични архивари, ревниво пазещи тайните си и така нататък… Поне такава беше картинката в Сет. В Сен Флоран се оказа различно. Навярно местните хора рядко се интересуват от архива и на сътрудниците още не им е хрумнало да поставят препятствия пред заинтересованите.
Във всеки случай мадам Ортел нямаше нищо против да ми помогне. Отведе ме в едно помещение в задната част на сградата. Прозорците бяха с матирано стъкло, миришеше на стара хартия и на прах. В средата бяха наредени работни маси, покрити с мушама. Дамата ме покани да седна и се запъти към ниска врата с надпис „Архив“. След минута се върна с две картонени кутии, вързани с канап.
— Заповядайте, тук се намират актовете за раждане от годините, за които попитахте — рече тя и постави кутиите пред мен. — Малко са прашни, дълго време никой не се е интересувал от тях. Но поне са налице.
— Какво имате предвид?
— Общината, където работих преди, е била бомбардирана през войната. Всички дела са били унищожени. В случай че се нуждаете от помощ, повикайте ме.
— Благодаря — кимнах й и придърпах първата кутия.
Изчаках да остана сама, поех дълбоко дъх, развързах канапа и извадих големия том с надпис на гърба „1900–1910 година“. За щастие Сен Флоран е малко селище, само с няколко стотици жители, и вписаните раждания на година не бяха много. В първия том не открих нищо. Извадих втория, с вписванията след 1911 година. Открих вписване от 1912 година, което ме развълнува дълбоко. С остър почерк и силно натискане на перото бе отразено раждането на Жак Ренар, син на Арно и Клотилд Ренар. Намерила бях бащата на баща ми! Следващото вписване обаче предизвика буря от чувства. Същия ден се бе родила и Виан Жермен Елизабет Ренар. Прочетох вписването няколко пъти. Ръцете ми овлажняха от вълнение. Началната буква „В“ бе изписана със замах и излизаше извън реда.
Намерих я! Със сигурност е тя. Виан Ренар, родена на 8 април 1912 година. Близначка на Жак. Значи, в семейството е имало още близнаци. Защо никой не знаеше за Виан? Защо я нямаше на семейните снимки?
Сърцето ми биеше силно. Бях намерила първата опорна точка за съществуването на жената от картината, с която си приличахме толкова много, сякаш сме близначки. Предположението ми се оказа правилно: тази жена беше моя роднина. Била е леля на баща ми, зълва на баба Одил. Значи, моя пралеля. Прочетох вписването още веднъж и понечих да го препиша въпреки силно треперещите си ръце. Постарах се да наподобя извивката на В-то, ала не ми се удаде. Химикалката се плъзгаше. Бях почти толкова развълнувана, колкото в мига, когато се изправих пред картината. Мислите се надпреварваха в главата ми. Виждах ту картината, ту вписването в гражданския регистър.
Постепенно се успокоих. Да, намерила бях, каквото търсех, но за всеки случай прегледах и следващите години. През 1913 година бе вписано раждането на Кристоф Ренар. Чичото на татко. Общински свещеник. Накуцващ поради раняване през войната.
Хрумна ми друга мисъл. Проверих за Жак, Виан и Кристоф Ренар в регистрите за смърт и намерих за Жак 26 септември 1944, а за Кристоф — 16 януари 1976 година. За Виан не бе вписано нищо, но беше твърде възможно да се е омъжила и да е приела друго име. Проверих внимателно списъците, ала не открих нищо. Виан Ренар не се споменаваше никъде. Не намерих и друга Виан, с друго фамилно име. Преписах данните с все още нестабилна ръка. Затворих регистъра и станах. Върнах кутиите на мадам Ортел и й благодарих сърдечно.
— Нали затова сме тук — отговори ми тя с усмивка.
Излязох на площада пред кметството. Треперех от вълнение. Гробището! Ще отида да потърся там. Запътих се надолу по улицата, минах през портата в обраслата с рози стена на малкото гробище. Намерих семейния гроб. От погребаните тук познавах само баба Одил. През последните години от живота й я посещавах рядко, но много търгувах, когато тя почина. Внезапно разбрах колко много ми липсва дребната, енергична жена, при която бях прекарала толкова щастливи ваканции. „Дано съм ти казала колко много те обичам“, помислих си.