— Говорили са за нея? Защо?
— Не можа да ми каже. Нещо е станало с нея. Изглежда е направила нещо нередно. Била тайнствена, така твърди Шарло. Интересна история.
— Хм. Във всеки случай думите на стария Шарло имат нещо общо с твоята история за призрака. Възможно е именно Виан да е домашният призрак. Значи, е била твоя леля. За съжаление нямаме нейна снимка.
— Ако е била близначка на Жак, както казваш, значи е изглеждала като него.
— Не непременно. Нали са били двуяйчни близнаци.
— Как така?
— Защото са момиче и момче.
— Какво? Аха. Малко ми е сложно.
— Благодаря ти, че си разпитал, за да ми помогнеш. Ще видя как да използвам тази информация.
— Ако решиш да отидеш пак, обади ми се. Ще дойда с теб. Все пак става въпрос за моето семейство.
— Ще ти се обадя. Целуни мама от мен.
Затворих телефона.
Развълнувано забарабаних с пръсти по бюрото. Бях твърде неспокойна, за да остана седнала. Отидох в кухнята, налях си чаша вино и прочетох писмото на Етиен за трети път, веднага след това — и за четвърти. Изпих виното твърде бързо и главата ми се замая. За да отклоня вниманието си, положих усилие да се съсредоточа върху Виан. Значи, е заминала от селото и никога не се е върнала. Защо? Какво е сторила? Какво са й сторили? Как едно момиче от Сен Флоран, малко село в дивите Севени, е стигнало до Париж и се е озовало върху картина, окачена днес в музея „Орсе“? Ето че отново стигнах до Етиен. „Не бива така. Трябва да се опитам да събера информация и да я съединя в едно цяло“, казах си. Извадих лист хартия, за да запиша какво знам за Виан.
— Днес няма ли да вечеряме? — Гласът на Жан-Луи ме изтръгна от мислите ми.
За Бога, точно сега ли намери да ми лази по нервите?
— Ей сега — отговорих.
— Не си прави труда, и без това отивам да се видя с Филип.
Много скоро чух вратата да се затваря. Дори не ми каза довиждане. Проблемите с Жан-Луи заемаха трето място в мислите ми. След връщането от Париж вече не си говорехме нормално. Нито един от двамата не намираше смелост да предприеме първата стъпка. А той обикаляше из града с Франсин.
Какво да правя сега цяла вечер? Хрумна ми да се обадя на Етиен, но тонът на писмото му ме спря. Страхувах се докъде ще стигнем. Пратила му бях мейл с името на Виан, сега беше негов ред. Дали вече не ми е отговорил! В пощата ми обаче нямаше нов мейл. Обзе ме съжаление.
Неспокойно станах и отидох до прозореца да погледам морето. Навън беше прекрасно, слънцето тъкмо залязваше и оцветяваше небето в розово. По това време на годината никога не ставаше истински тъмно, освен това имаше и пълнолуние. Ето я и луната, там, над кея!
Трябваше да направя нещо. Иначе щях да полудея. Налях си още една чаша вино и започнах да обикалям жилището като тигър в клетка. Бях твърде нервна, за да седна, да включа телевизора или да чета.
След третата чаша се обадих на Каро.
— Искаш ли да наминеш към нас? За съжаление вече не съм в състояние да шофирам — помолих с несигурен глас. — И донеси вино.
Двадесет
Каро пристигна след половин час.
— Ти си истинска приятелка! — поздравих я с пламенна прегръдка.
Седнахме на дивана.
— Къде е Жан-Луи? — попита тя.
— Гледа футбол.
— С Франсин ли?
— Все ми е едно.
— Добре. Какво се случи?
Овладях се.
— Всъщност не се е случило нищо. Точно там е работата. С Жан-Луи не си говорим. Не се помиряваме. И знаеш ли — това изобщо не ме притеснява! Това вече не е брак!
Посегнах към бутилката, но Каро ме спря и ми донесе от кухнята голяма чаша вода.
— Първо изпий това — нареди тя.
— Мили Боже, знаеш ли колко ми липсват силните чувства от някога! Тогава едно леко докосване беше достатъчно в тялото ми да лумнат пламъци. Дори само при мисълта за целувка цялата се разтрепервам. Тогава светът принадлежеше само на мен и на Жюлиен. Къде остана всичко това? Искам да си върна някогашните чувства!
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Ти наясно ли си, че току-що каза Жюлиен, а не Жан-Луи? — Реакцията на Каро се колебаеше между искрена тревога и сарказъм. — Освен това си доста театрална, дано е само от виното. А сега да говорим сериозно. Надявам се, не искаш отново да се подложиш на пубертетските емоционални сътресения, характерни за началото на двадесетте? Аз във всеки случай се радвам, че тази фаза е отминала.
— Точно ти ли го казваш? А кой вчера ми описваше в ярки краски преживяното с Джеймс?
— Казах силни думи, вярно е и имам всички основания. Но аз никога не губя здравия си разум. Позволяваш ли да ти напомня как се чувстваше, когато Жюлиен те остави? Страдаше като животно.