— Вие май единствена не се радвате на успеха на приятеля си — обърна се към нея американецът. Успя да надвика шума, ала Виан го разбра трудно поради акцента му.
— Навярно причината е, че не съм достатъчно пияна — отговори тя.
Двадесет и три
Единствено Клотилд знаеше какво става. Няколко дни след посещението при доктор Берто Виан позвъни на вратата на жилището на улица „Муфтар“. След женитбата си Клотилд се бе променила. Закръгли се и доби вид на енергична домакиня и делова жена. Помагаше на мъжа си в работилницата, която се намираше на няколкостотин метра по-надолу на улица „Монж“, точно до метростанцията „Сансие-Добантон“. Контактуваше с клиентите, уговаряше условията за наем и приемаше парите. Водеше преговорите и не допускаше неточности. Понеже постоянно се занимаваше с автомобили и се налагаше да ги вкарва и изкарва от разположения в един вътрешен двор гараж, тя стана много добра в шофирането. Двамата с Жано имаха своя кола и в неделя често правеха излети в околностите.
Виан позвъни на вратата на третия етаж и отвътре се чу пронизителен кучешки лай. Това беше Лулу. Симпатичното кученце, смес от разни породи, бе попаднало случайно на Клотилд и тя беше решила да го задържи. Типично за нея. Все още имаше голямо сърце. Докато чакаше да й отворят, Виан изпита топла благодарност към приятелката си. Клотилд беше великодушна и винаги готова да помогне.
Клотилд отвори. Виан я целуна по двете бузи и й направи комплимент за новата рокля.
— Работите ни вървят добре, а старите дрехи ми отесняха. Влизай. Опекла съм нещо вкусно от най-хубавото многолистно тесто с манатарки.
Виан изпита глад.
— Поръчала си го в ресторант, признай — рече тя, защото Клотилд не умееше да готви. През съвместния им живот го беше изпитала на свой гръб, а сега това бе най-голямата мъка на Жано.
Клотилд не се срамуваше да признае слабостта си в тази област.
— Според мен всеки трябва да прави, каквото което умее най-добре, и другите да се възползват от уменията му. Аз не мога да строя мостове. Няма значение дали яденето е купено или сготвено от мен. Главното е да е вкусно.
— Паят се пече, а не се готви — подхвърли Виан.
— Да ти дам ли едно парче, или не? — попита заплашително Клотилд.
Виан вече крачеше към изкусителния аромат, който се носеше от трапезарията.
— През последната година доста си се закръглила, скъпа — пошегува се тя, когато се настаниха на голямата маса, вече наредена за хранене.
В ъгъла до прозореца бе поставена просторна волиера. Обитаваше я папагал, който от време на време започваше да крещи пронизително. Тогава Лулу се втурваше към волиерата и го залайваше.
Навън бе захладняло и Клотилд беше запалила печката. Шумът от пазара проникваше дори през затворените прозорци.
— Хайде, слушам те. Искаш да ми кажеш нещо, нали? Изглеждаш ми променена — подхвана Клотилд, след като сложи в чинията на Виан голямо парче пай и го заля с хладък горчичен сос. — Някак си… порозовяла… разцъфтяла.
— Нима вече ми личи? — изплъзна се от устата на Виан.
Клотилд отвори широко очи.
— Ще имаш дете… — промълви тя.
Виан кимна. Радваше се, че не тя, а Клотилд бе изрекла думите. Изпитваше известен страх да ги произнесе. Клотилд беше най-добрата й приятелка, но как ли щеше да реагира?
В този момент папагалът се разкрещя, защото на перваза на прозореца кацна гълъб. Лулу се нахвърли да го лае и шумът не им позволи да продължат разговора. Прекъсването им даде възможност да смелят новината.
— Дейвид знае ли? — попита Клотилд, когато отново се възцари тишина.
— Нали не ми се сърдиш?
— Да ти се сърдя ли? Защо?
— Не ме ревнуваш, не ми завиждаш?
Клотилд сложи ръце на хълбоците.
— Стига глупости. Да, аз смятам, че трябваше да забременея първа, и ми е мъчно, че това не се случи, но ти си ми приятелка.
Не се наложи да каже нищо повече. Виан стана. В този момент изпитваше силна потребност да я прегърне.
— Благодаря ти, благодаря ти за всичко! Знаеш ли колко си важна за мен?
Клотилд се усмихна.
— Все някой трябва да се грижи за теб. А сега ми кажи Дейвид знае ли, или не?