След време Виан твърдеше, че тази седмица в Нормандия е била меденият й месец. Всичко си беше на мястото: пръстенът, несмущаваното от нищо уединение, излетът до морето, общите хранения, нощите.
Какво ще стане после, как ще живеят след раждането на детето — за всичко това щеше да мисли, след като се върне в Париж.
Двадесет и пет
Седмицата отлетя много бързо. Дойде сбогуването, от което Виан се боеше. Нямаше да види Дейвид чак до раждането на детето, тоест поне четири месеца, и не знаеше какво ще стане после.
Преди да се качи във влака, обеща на Дейвид да дойде отново възможно най-скоро. Излъга го — за първи път. Горчив опит. Остави на гарата мъжа, когото обичаше, бащата на детето си, сигурна, че тази среща ще остане последна чак до след раждането.
През следващите месеци нямаше да го вижда нито в Кан, нито в Париж. Много скоро бременността й щеше да си личи съвсем ясно. Дейвид явно нямаше никакъв опит в тази област — единствената причина да не заподозре нищо. Многократно й казваше колко меко е станало тялото й и я дразнеше, че е напълняла. Обичаше да милва гърдите й, да ги обхваща с ръцете си на художник и да ги целува. Гърдите й бяха наедрели и това го възхищаваше. Освен това бяха станали по-чувствителни към докосванията му и тя неволно простенваше от наслада.
Във влака, по обратния път към Париж, Виан се замисли какво ще бъде оттук нататък. Носеше пръстена на Дейвид, през последната седмица не го сваляше нито за миг, сега през цялото време го въртеше на пръста си или слагаше ръце една върху друга, за да го почувства. Копнежът й по Дейвид беше физически — усещаше теглене в гърдите. Спътниците й я чуваха да въздиша, потънала в мисли.
Какво да стори, та Дейвид и занапред да не разбере за бременността й? Имаше само един начин: да напусне Париж преди завръщането му. Това щеше да се случи след около два месеца. Но къде да отиде? Да се върне при родителите си в Сен Флоран? Засмя се горчиво. Точно сега, неомъжена и бременна! Баща й ще я изгони.
Загледа се през прозореца, сякаш решението се намираше някъде там. В Руан се качи някакъв мъж и седна насреща й. Разказа й, че е търговски представител и обикаля цялата страна. Сега идвал от Нормандия, където през последните две седмици минал през всички градчета, за да продава тенджери и други кухненски съдове на търговците. Макар да изнерви Виан с приказки за успешните си сделки, тя слушаше внимателно. Разпита го за работата му и когато влакът влезе в гара „Сен Лазар“, най-сетне я осени идея. Остави търговския представител и отиде направо в жилището на Клотилд, за да обсъдят практическата страна.
Още на следващата сутрин Виан отиде в кабинета на шефа си и му показа какви растения е събрала.
— Вижте това, най-вече тази част. Морето я е изхвърлило. Според мен е ветриловидно водорасло. Опитах се да изсуша растението.
Албер я погледна с усмивка.
— Вие наистина сте ботаничка с душа и сърце. Най-добре отнесете находките си при колегите от криптогамията.
— Точно за това исках да говоря с вас.
— За колегите от криптогамията? Да не сте решили да смените фронта?
— Не. Исках да говоря за моята страст към ботаниката.
Албер облегна лакти върху масата и преплете пръсти.
— Слушам ви.
— Вие сте секретар на френското ботаническо общество. Възможно ли е да ми намерите работа в някой друг ботанически институт? Нали знаете, не се плаша от тежък труд и мога почти всичко. Вече притежавам достатъчно увереност, за да работя дори в библиотека. През последните пет години прекарах много време там. Попитайте Делфин Дарио. Готова съм да отида навсякъде, само не в Кан.
Албер Мартин-Кюриел я погледна и приглади сивия кичур назад. Виан го познаваше достатъчно добре, за да знае, че изобщо не е суетен. Напълно лишен от суета, той даже не помисляше да боядиса кичура в цвета на косата си.
— Помните ли как получихте тази работа?
— Разбира се. Попитах ви дали искате да работя при вас.
— Да, и това не беше най-лошото ми решение. Кажете ми обаче защо искате да си отидете. Нима вече не ви харесва тук?
— Напротив, даже смятам да се върна. — Виан пое дълбоко дъх и изрече думите, които беше упражнявала няколко пъти, за да прозвучат убедително. Беше й много трудно. Гласът й потрепери леко. — Аз съм бременна и не желая да родя детето си в Париж. Щом родя, ще се върна, ако още ме искате.