Спирането на кърмата се оказа трудно. Тялото й се съпротивляваше. Появиха се болезнени възпаления на гърдите. Гледаше как Агнес кърми Беноа и толкова я болеше, че бързо излизаше от помещението.
Дойде денят да замине за Париж. Още едно сбогуване. Прекара цялата нощ до креватчето на Беноа, говореше му тихичко. Опита се да му обясни защо го напуска. Защо се налага да си отиде. Обеща му да се върне. Изпя му всички стари песни, разказа му за баща му. Когато часът настъпи, допря устни до челцето му. После стана и взе пътната чанта.
— Не се тревожи за него. Той е толкова мило момченце. Ще се грижа добре за него и ще го обичам, обещавам ти — каза й Агнес.
— Знам — пошепна Виан и я прегърна.
— След няколко седмици ще дойдеш да ни видиш. Сигурно ще е пораснал много.
— Точно от това ме е страх — промълви тъжно Виан.
Отиде на гарата и зачака влака. През целия път не си позволи нито една сълза. Знаеше, че започне ли, никога няма да спре. Притискаше снимката на Беноа до гърдите си и час по час я разглеждаше внимателно. Снимката бе дело на селския фотограф. Синът й беше отворил очи и гледаше с любопитство света. На черно-бялата фотография не си личеше, но Беноа бе наследил яркосините очи на баща си. Виан се уплаши топлината на ръката й да не повреди снимката и я скри в чантата си. Много скоро отново я извади и започна да я разглежда. Носеше пръстена на Дейвид и осъзна, че това са символите на живота й.
Пристигна в Париж с разбито сърце.
Двадесет и седем
На сутринта след срещата с Каро имах силен махмурлук. Въобразих си, че това не е само от виното, а преди всичко от въртележката на мислите в главата ми. Ала не можех отново да се обадя в работата и да се пиша болна.
— О, но вие все още не изглеждате добре — констатира мадам Грение. — И мъжът ви ли се е заразил? Обикновено тези болести са силно заразни.
— Не, Жан-Луи е добре — отговорих със слаб глас. — Поне засега.
Мадам Грение намираше мъжа ми страхотен, защото веднъж, след някакво музикално представление, организирано от нас, й беше сменил гумата.
Прекарах мъчителен ден с помощта на аспирин, кока-кола и пържени картофи с майонеза. Тази диета ми помага най-добре срещу махмурлук.
Върнах се вкъщи и веднага си легнах. Бях уморена до смърт и нямах никакво желание да говоря с Жан-Луи.
На следващата сутрин получих мейл от Етиен. Отворих го с треперещи ръце.
Получили сте писмото ми, предполагам, но понеже не реагирате, реших, че съм отишъл твърде далеч. Моля да ми простите!
Писмото продължаваше в делови тон и изпитах известно съжаление. Благодареше ми за мейла и съобщаваше, че е дал имената на Виан и Дейвид на архивар от Националната библиотека. Оказало се, че там има документи! Вече ги поръчал за проучване, щели да му ги предоставят едва след няколко дни. Тъкмо преустройвали архива и някои дела били преместени.
Накрая ме питаше кога ще отида в Париж. Въпросът звучеше съвсем невинно, сякаш нямаше особено значение дали ще замина за Париж, или не.
„Всъщност е точно така — помислих си внезапно. — Защо не? В крайна сметка Париж не се намира в друг свят. Пътуването с експреса трае по-малко от четири часа. Теоретично е възможно да замина сутринта и да се върна вечерта. Някои хора го правят постоянно.“ Идеята заседна в главата ми и ме наелектризира. Ще сляза на гарата и ще имам Париж само за себе си. Сама в моя град. Вече се виждах как седя в някое кафене и си водя записки. После щях да отида в известната читалня на Националната библиотека, да се настаня под някоя лампа със зелен абажур и да разкрия тайната на Виан Ренар. Образът на Етиен непрекъснато се появяваше в съзнанието ми. Ще се срещнем, ще се разходим по брега на Сена, ще обикаляме галериите… Мисълта за това ме настрои мечтателно.
Прочетох отново имейла и разочаровано установих, че този път няма комплименти. Навярно аз си бях виновна за това с моя кратък, делови отговор. Същевременно обаче вярвах, че Етиен не е от онзи тип мъже, които упорито ухажват една жена, но при най-малката съпротива се отказват.
Перспективата да замина отново за Париж, просто така, беше крайно примамлива и реших да си я съхраня за няколко дни, преди да откажа. В крайна сметка не можех просто да захвърля всичко и да тръгна.
В края на седмицата Жан-Луи се върна от работа и обяви, че запазил места в нашия хотел в Агадир, в Мароко, както всяка година. Щели сме да заминем след десет дни. Обикновено отивахме там в началото на юни, преди да стане прекалено горещо и пренаселено.