— Пак е малко вероятно. — Ивон решава да отстъпи и отключва вратата на колата. Разочарована съм. Можеше да ме убеди да й кажа, ако ме беше притиснала още малко. Повечето хора не са толкова упорити като мен. — Наоми, тревожа се за теб.
— За Робърт трябва да се тревожиш. Нещо му се е случило. В беда е. — Чудя се защо само аз смятам това за очевидно.
— Кога за последен път си яла? — пита ме Ивон, след като сядаме в колата. — Кога за последно спа като хората? — Същите въпроси си задавам за теб. Дали сега си някъде гладен и уморен, дали постепенно не губиш надежда, недоумявайки защо не полагам повече усилия да те намеря? Ивон смята, че драматизирам излишно, но аз те познавам. Трябва да си парализиран или затворен някъде, та да не ми се обадиш. Много трагедии изглеждат малко вероятни, но все пак се случват. Повечето хора не падат от мостове, нито умират при пожар вкъщи, но някои намират смъртта си точно така.
Иска ми се да кажа на Ивон, че статистиката е неуместна и безполезна, но не желая да си хабя думите. Имам нужда от цялата си енергия, за да се подготвя за следващата стъпка. То и без това е очевидно. Дори вероятността да е едно на един милион, ти би могъл да си този единствен случай. Все някой би трябвало да е, нали?
Ивон е на страната на Джулиет и тя смята, че без теб ще съм по-добре. Според нея ти си ограничен и мразиш жените, начинът ти на изразяване бил надут и претенциозен, говорел си много неща, които звучат умно и многозначително, но всъщност са безсмислени и банални. Казва, че представяш клишета като мъдри, открити от теб истини. Веднъж ме обвини, че съм се опитвала да моделирам характера си така, както си представям, че би ти харесал на теб. И макар че на следващата сутрин се отказа от думите си, по лицето й познах, че продължава да мисли така — явно бе решила, че е прекалила.
Не се обидих. Запознанството ми е теб наистина ме промени. И това му е най-хубавото. Съзнанието, че имам бъдеще с теб, ми помогна да забравя всичко, което мразех в миналото. Как ми се иска завинаги да съм го забравила.
Движим се по стръмна улица с дървета от двете страни, шумът на реката остава зад нас. По дърветата още няма листа и те простират голи ръце към сивото небе.
Ивон не прави нов опит да разбере защо искам да отида в участъка. Сменя тактиката.
— Сигурна ли си, че няма да е по-добре да те откарам до къщата на Робърт? Ако си убедена, че си видяла нещо през прозореца…
— Не. — Ужасът, който изпитвам само при споменаването, е като ръка, стиснала гърлото ми.
— Поне тази загадка можем да разнищим без проблем — отбелязва Ивон. Разбирам защо смята предложението си за разумно. — Просто трябва да отидеш и да погледнеш отново. Аз ще дойда с теб.
— Не.
Полицаите ще отидат веднага щом чуят каквото съм тръгнала да им казвам. Ако има какво да се открива там, те ще го открият.
— Какво толкова може да си видяла, за бога? Не може да е бил Робърт, вързан с белезници за радиатор и целият в синини. Имам предвид — щеше да го помниш, нали?
— Не се шегувай с това.
— Какво си спомняш от видяното в стаята? Още не си ми казала.
Не съм, защото не мога. Достатъчно зле ми беше, докато описвах твоя хол на старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз — някакъв рефлекс кара мозъка ми да избягва образа.
Не мога да отговоря и Ивон въздъхва. Пуска радиото на колата, натиска копчета едно след друго и все не намира музика, която да й харесва. Накрая намира станция, на която звучи една от старите песни на Мадона, и намалява звука така, че едва се чува.
— Ти си мислеше, че Шон и Тони са най-добрите приятели на Робърт, нали? Така е говорел за тях. Подвел те е. Те са само две момчета, които работят на бара в любимата му кръчма.
— Така са се запознали с Робърт. Очевидно са станали приятели.
— Та те дори не знаят истинското му име. И как така ходи всяка вечер в „Стар Ин“? Как така си е в Спилинг всяка вечер? Нали уж беше шофьор на камион.
— Вече не ходи в двудневни командировки.
— А какво прави? За кого работи?
Тя набира скорост и аз вдигам и двете си ръце да прекъсна потока.
— Дай ми шанс да отговоря. Нищо загадъчно няма. Той сам си е началник, но работи предимно за супермаркети — Асда, Сейнсбърис, Теско.
— Имам представа от супермаркети — мърмори Ивон. — Няма защо да ми ги изброяваш.
— Престана да прави двудневни командировки, защото Джулиет не обичала да остава сама. Затова повечето дни товари в Спилинг, отива до Тилбъри, където пак товари. А понякога товари в Дартфорд…