— Вие как бихте постъпили, сър? Да не искате да кажете, че на основание известното ни вчера сутринта щяхте да потърсите съдействие от полицията в Кент?
Човек никога не можеше да получи удовлетворение от отговорите на Прауст, защото той просто не отговаряше, когато не му изнася.
— Преценка на опасността — каза презрително, макар именно той да бе връчил на Саймън ръководството, описващо процедурата в случаите на изчезване и му беше наредил да го наизусти дума по дума. — Хауърт определено е в опасност и няма нужда да ти казвам защо. В опасност е, защото по някакъв начин, който тепърва подлежи на изясняване, се е забъркал с онази жена Наоми Дженкинс. Преценка на опасността! Един ден се появява и го обявява за изчезнал, като твърди, че й е любовник от една година и не може да живее без него, а на следващия ден се връща и заявява: забравете всичко това, всичко бе една огромна лъжа, и обвинява Хауърт в отвличане и изнасилване, станало преди три години? — Прауст поклати глава. — До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.
— Не съм сигурен, сър. Мисля, че е прибързано да се прави такова предположение.
— Нямаше да ми се налага да правя каквито и да е предположения, ако ти беше успял да овладееш ситуацията професионално! — кресна Прауст. — Защо не подложи Наоми Дженкинс на сериозен разпит в понеделник да измъкнеш цялата история от нея?
— Подложихме я…
— Тая жена ни върти на малкия си пръст. Идва, когато й скимне, казва каквото й харесва, а ти само кимаш и записваш поредната лъжа с най-малки подробности — сега изчезнало лице, след малко изнасилване. Тя си режисира пантомима и на теб ти е дала да изпълняваш ролята на задните крака на магарето!
— Старши следовател Зейлър и аз…
— Какво, в името на всичко светло и красиво, си въобразяваше, като взе от нея показания за изнасилване? Тя очевидно е патологичен фантазьор, а ти реши да й ходиш по гайдата!
Саймън си спомни разказа на Наоми Дженкинс за изнасилването, за онова, което тя каза, че са й сторили онези мъже. Това беше най-гадният случай, за който бе чувал. Помисли дали да не сподели откровено с Прауст какво бе почувствал, докато тя разказваше. Никакъв шанс. Самата физическа близост на Снежния човек зачеркваше всяка възможност за нормален искрен разговор, какъвто наивно си бе въобразявал, че може да проведе — само като видиш човека, и ти става ясно.
— Ако лъже за изнасилването, как ще обясните писмото, подписано „Н. Дж.“, което е пуснала в интернет през май 2003?
— Това е фантазия, която си е имала от години… или откакто се е родила, кой я знае — нетърпеливо махна с ръка Прауст. — После е срещнала Хауърт, решила е да добави малко плът и кръв във фантазията си и го е вплела в абсурдната си приказка. Нищо казано от нея не може да се приема за чиста монета.
— Поведението й е подозрително, съгласен съм — каза Саймън. — Психическата й нестабилност очевидно е повод за безпокойство по отношение безопасността на Хауърт. — „Нямаме разногласия“, можеше да добави. Безсмислено. — Поради това веднага щом приех показанията й, аз се свързах с полицията в Кент. И те ми се обадиха преди малко. — С други думи, тесногръдо лайно такова, има някои факти, които биха могли да те заинтригуват, ако поне за две секунди спреш да ме обвиняваш за щяло и нещяло и ме изслушаш. Саймън изпита чувството, че думите му се връщат обратно, неуспели да стигнат до Прауст, неуспели да проникнат през дебелата невидима преграда, издигаща се около инспектора.
Саймън обаче не се предаваше.
— Адресът, който Джулиет Хауърт ми даде, съществува, но никой не знае нищо за Робърт Хауърт.
— И тя е психически нестабилна — отсече Снежния човек сърдито, сякаш подозираше, че и двете жени в живота на Робърт Хауърт са се наговорили да му създават проблеми, на него, Джайлс Прауст. — Е? Ходи ли пак в къщата да я претърсиш? Претърси ли къщата на Наоми Дженкинс? Ако си чел новия наръчник за действие при изчезване на лице, който ти дадох…
— Чел съм го — прекъсна го Саймън, макар че наръчникът от 2005-а едва ли можеше да се нарече нов. Прауст беше скаран с промените. Седмици наред след смяната на лятното време със зимно или обратното правеше разлика между „старото време“ и „новото време“.
— … щеше да знаеш, че по член 17, точка „в“ — или „г“ беше? — можеш да влезеш във всяка сграда, ако имаш основание да смяташ, че някой е в опасност…