— Запознат съм с всичко това, сър. Просто исках първо да го съгласувам с вас, тъй като старши следовател Зейлър отсъства.
— Е, какво си мислеше, че ще ти кажа? Изчезнал е човек. Любовницата му е луда за връзване, а жена му не само изобщо не се тревожи за него, ами активно се опитва да те прати за зелен хайвер. Какво си мислеше, че ще ти кажа? Седни, вдигни крака да си починеш и забрави за случая ли?
— Разбира се, не, сър. — Длъжен съм да се консултирам с теб бе, задник нещастен. Дали Прауст си мислеше, че Саймън изпитва удоволствие от разговорчетата с него? Когато Чарли бе тук, не беше чак толкова зле: тя действаше като буфер и доколкото можеше, предпазваше екипа си от грубиянското поведение на инспектора. Освен това през последните месеци все по-често взимаше решения, които по правило трябваше да взима Прауст, но тя се опитваше да намали до минимум напрежението около него и да му позволи да се радва на леки дни в работата, каквито той обичаше.
— Разбира се, не, сър — имитира го Прауст. Въздъхна и сподави една прозявка — знак, че е изчерпал горивото в резервоара си. — Направи каквото трябва, Уотърхауз. Претърси къщата на Дженкинс и на Хауърт. Направи обичайните проверки на кредитните карти и телефонните разговори. Говори с всеки, който познава Хауърт: приятели, колеги. Знаеш какво се прави.
— Да, сър.
— О, и като съм почнал да ти обяснявам елементарни неща — изземи компютъра на Наоми Дженкинс. Ще можем да установим дали писмото, което твърди, че е пуснала в интернет, е било написано на нейната машина, нали така?
— Да, сър — отвърна Саймън. Някой ще може да установи, но не и ти. Проблемът на Прауст бе, че е специалист във всичко, което не изисква специални познания. — Ако не е сменила компютъра. Може оттогава да си е купила нов.
— Прати Селърс и Гибс да свършат тази работа. За днес това е най-важната ни задача.
Ти ги прати, за малко да изтърси Саймън. Прауст да не би да се готвеше да се пенсионира, запита се той, както раздава задълженията си на всеки, готов да ги поеме?
— Разпитай Дженкинс пак. И иди в „Травълтел“…
— Току-що говорих по телефона със служителката на рецепцията — съобщи Саймън, доволен, че е успял да обезглави поне едно от ненужните наставления на Прауст. Излишните съвети бяха любимо хоби на Снежния човек, макар предпочитанията му леко да клоняха към отправянето на неоснователни предупреждения. Непрестанно поучаваше Чарли, Саймън и останалите от екипа да не блъскат колите си, да заключват входните си врати или да внимават да не паднат в някоя пропаст, ако отиваха в планината.
— Жена и мъж, отговарящи на описанието на Хауърт и Дженкинс, са прекарвали всяка четвъртък вечер в „Травълтел“, в стая номер единайсет, в продължение на около година. Точно както каза Дженкинс в понеделник. Очаквам служителката на рецепцията в „Травълтел“ да ми се обади да потвърди. Изпратих й по куриер копие на снимката…
— Те са, разбира се! — Прауст тресна чашата си върху бюрото.
— Сър, да не искате да кажете, че не е трябвало да си правя труда да проверявам?
Такъв основен пропуск — в паралелния свят, в който Саймън беше сгрешил какви ли не неща, но различни неща — без съмнение щеше да предизвика порой от упреци, много сходни с тези, които получаваше сега.
Инспекторът го изгледа с отвращение. Същата погнуса прозвуча и в гласа му:
— Просто ставай и действай, Уотърхауз. Има ли нещо друго, или ще ми позволиш няколко минути спокойствие, за да събера останките от съсипания си ден?
— Служителката от „Травълтел“ каза, че двамата — Хауърт и Дженкинс, ако предположим, че са те — изглеждали много влюбени.
Прауст вдигна ръце.
— Значи една загадка по-малко. Това обяснява защо са ходели в крайпътен мотел всяка седмица. За секс, Уотърхауз. Ти какво си мислеше: че и двамата си падат по ястия за двама от осем лири и деветдесет и девет?
Саймън се направи, че не забелязва сарказма му. Връзката между Робърт Хауърт и Наоми Дженкинс бе от решаващо значение за случая — в центъра на цялата странна история, а служителката от „Травълтел“, доколкото Саймън знаеше, бе обективен свидетел.
— Тя каза, че двамата били винаги прегърнати — продължи той непоколебимо. — Все се гледали в очите, такива работи.
— На рецепцията ли?
— Явно.
Прауст шумно изпръхтя.
— И жената винаги оставала за през нощта, тръгвала си на следващата сутрин. А мъжът си тръгвал към седем същата вечер.