— Винаги ли?
— Така каза тя.
— Що за идиотска връзка е това? — изсумтя Прауст и надникна в празната си чаша, сякаш се надяваше да се е напълнила сама.
— Вероятно породена от насилие — предположи Саймън. — Имах предвид Стокхолмския синдром, сър. Нали знаете, когато жените се влюбват в мъжете, които са ги насилили…
— Не ми губи времето, Уотърхауз. Върви да си вършиш работата.
Саймън се изправи и тръгна към вратата.
— О, и Уотърхауз?
— Да, сър?
— Може, докато се мотаеш насам-натам, да ми купиш някоя книга за слънчеви часовници. Винаги са ми харесвали. Знаеш ли, че слънчевите часовници показват времето по-точно от другите часовници, по-точно от обсерваторията в Гринуич? Четох за това някъде. Ако искаш да измериш точното положение на Земята спрямо Слънцето — слънчевото време, — значи ти трябва слънчев часовник.
— Прауст се усмихна и Саймън се стресна — щастието изглеждаше неуместно на лицето на инспектора. — Часовниците ни карат да вярваме, че всички дни са еднакво дълги, точно двайсет и четири часа. Не е вярно, Уотърхауз. Някои са малко по-къси, други са малко по-дълги. Знаеш ли?
Саймън знаеше, и то прекалено добре. По-дълги бяха дните, които бе принуден да прекарва в компанията на главен инспектор Джайлс Прауст.
8
Сряда, 5 април
Задната ми врата се затръшва. После се чуват стъпки. Идват от къщата към бараката, където работя. Когато говоря с клиенти, я наричам ателие, но тя си е просто една средно голяма барака. Навремето, като започвах бизнеса, поисках да й избият два прозореца. И ден не бих могла да работя в помещение без прозорци. Трябва да мога да виждам.
Стъпките са твърде много — не може да са само на Ивон. Без да поглеждам, знам, че са полицаите. Усмихвам се. Домашно посещение. Най-сетне ме взеха на сериозно. Сигурно и към твоята къща са тръгнали полицаи, ако вече не са там. Като знам, че скоро ще разбера нещо за теб, времето минава по-поносимо. Няма да чакам дълго. Опитвам се да се съсредоточа само върху факта, че ще имам известие, и да не мисля какво ще бъде то.
След дни на неведение и сковаващ страх сега имам чувството, че съм се добрала до малка тераса на стръмен склон. Изпитвам облекчение, че мога да стъпя там и да си почина, като знам, че докато аз бездействам, други действат.
Продължавам да рисувам златен лист с четката си. Мотото на слънчевия часовник, който изработвам в момента, гласи: „По-добре днес, отколкото никога.“ Поръчан ми е от разсеян съпруг, забравил за сребърната годишнина от сватбата си — поръча ми го като закъснял подарък за жена му. Каза ми, че го прави с надеждата жестът да я умилостиви, затова искаше часовникът да е внушителен. Беше избрал специално място в тяхната градина и държеше каменната основа да е висока. Затова сега правя циферблата върху равната плоскост в горния край на гранитна колона.
Вратата зад мен се отваря, в гърба ме духва вятър и прониква през пуловера.
— Наоми, двама следователи те търсят. — Ивон явно е притеснена, но в същото време се старае гласът й да звучи естествено и спокойно.
Обръщам се. Едър мъж в сив костюм се усмихва срещу мен — усмивката му е несигурна, сякаш човекът се съмнява, че ще я държи дълго на устата си. Има дебел корем, обрив по лицето от бръсненето и сламеноруса коса, намазана с гел, за да стърчи нагоре. Колегата му — нисък, тъмнокос, слаб, с малки очички и ниско чело — се промъква между дебелия и Ивон и започва да се рови из нещата в ателието ми, неканен. Вдига един по един трионите ми, оглежда ги и ги оставя обратно.
— Не пипайте инструментите ми — казвам аз. — Кои сте вие? Къде е младши следовател Уотърхауз?
— Аз съм младши следовател Селърс — представя се дебелият. Държи си картата в портфейл от изкуствена кожа. — Това е младши следовател Гибс.
Не си правя труда да чета имената върху картите им. Личи си, че са полицаи. Имат същата особена черта в поведението си, която бях забелязала и у Зейлър и Уотърхауз и която ми е трудно да определя. Неумолимост може би. Държат се така, сякаш в главите им има схеми и таблици. Тънък пласт учтивост прикрива дълбоко вкоренено презрение. Вярват си един на друг, но подхождат със съмнение към всички останали.
— Трябва да огледаме къщата ви — заявява Селърс. — Също и градината, и всички сгради в нея. Което включва и бараката. Ще се постараем да не нанесем сериозни щети.