Аз се усмихвам. Значи край на разговорите, дойде време за действие. Хубаво.
— Не е ли необходима заповед за обиск? — питам, макар да нямам никакво намерение да ги отпращам, ако нямат.
— Ако има опасност за живота на изчезнало лице, имаме право да претърсваме всякакви сгради — рецитира сковано младши следовател Гибс.
— Робърт Хауърт ли търсите? Не е тук, но претърсвайте колкото желаете. — Като какъв ли те търсят — чудя се, — като престъпник или като жертва? Сигурно и двете. Нали казах на Уотърхауз, че съм обмисляла варианта сама да раздавам правосъдие.
— Може да се наложи да конфискуваме някои неща — предупреждава ме Селърс — вече се усмихва по-уверено, след като разбра, че няма да им създавам проблеми. — Вашият компютър имам предвид. От кога го имате?
— Не много отдавна. От около година или нещо такова.
— Един момент — обажда се сепнато Ивон. — И аз живея тук и работя тук. Ако ще претърсвате къщата, ще може ли да оставите кабинета ми точно така, както сте го заварили?
— Какво работите вие? — пита Селърс.
— Проектирам интернет сайтове.
— Ще се наложи да вземем и вашия компютър. От кога го имате?
— От кога живеете тук? — намесва се Гибс, преди Ивон да е успяла да отговори на предния въпрос.
— От осемнайсет месеца — гласът й трепери. — Вижте, не можете да ми вземете компютъра.
— Вижте, боя се, че можем. — Гибс се усмихва за първи път — стисната, злобна усмивка. Отива до перваза пред прозореца, взима месингов джобен слънчев часовник и дръпва стрелката му. Часовникът е малък, но здрав — това явно му носи разочарование, изглежда се надяваше да го счупи. Селърс прочиства гърло и аз се чудя дали е знак на укор.
— Как ще работя? — вайка се Ивон. — Кога ще ми го върнете?
— Ще ви го върнем възможно най-бързо — уверява я Селърс. — Съжалявам за неудобството. Такава е процедурата. Налага се да го вземем. — Ивон сякаш се поуспокои. — Добре тогава — обръща се към мен дебелият. — Ще започнем от къщата.
— Къде е младши следовател Уотърхауз? — питам пак. Сещам се за отговора още докато задавам въпроса. — В къщата на Робърт е, нали?
И ти си там някъде, на „Чапъл Лейн“ 3. Знам, че си там. Сещам се за пристъпа на паника, който преживях пред прозореца ти и ме повали на тревата. Всяко стръкче беше като ледено острие, което прониква през кожата ми и влиза до дъно в плътта ми. Започвам да дишам на пресекулки и се заставям да отпъдя спомена, преди да ме е обсебил напълно.
— Робърт ли? — поглежда ме Селърс объркан. — Подали сте срещу този мъж обвинение в отвличане и изнасилване, а говорите за него като за приятел.
Ивон пребледня. Избягвам погледа й. Ако Селърс и Гибс не са пълни некадърници, ще намерят няколко книги за изнасилването и последиците от него в долното чекмедже на нощното ми шкафче, както и уред за сигнализиране на изнасилване и спрей за защита от нападатели. Набавила съм си всичко това, за да направя историята си по-убедителна — тягостни доказателства, разкриващи хаоса в душата на жертва, която не може да преодолее преживяния ужас.
— Една жена може да нарича своя изнасилвач както си поиска — реагирам гневно аз.
Гибс излиза още докато говоря и оставя вратата да се блъсне зад гърба му. Селърс удостоява отговора ми е едва забележима промяна в изражението на лицето. После и той излиза. Гледам го как настига своя злобен колега по пътеката. Двамата се запътват към къщата.
Ивон не тръгва след тях, въпреки че й обръщам гръб и отново взимам четката. Гърбът ми е скован от напрежение, стегнат и изправен, за да поеме удара от онова, което тя ще каже.
— Съжалявам за компютъра ти — измърморвам под нос.
— Сигурно няма да го задържат задълго.
— Робърт те е отвлякъл и те е изнасилил? — пита тя през стиснато гърло.
— Не, разбира се. Затвори вратата.
Тя стои като закована и клати глава.
Накрая аз ставам и отивам да затворя вратата.
— Излъгах, измислих голяма лъжа, за да накарам полицията да реши, че Робърт е опасен и трябва веднага да бъде намерен.
Ивон ме гледа ужасена.
— Нямах избор — оправдавам се аз. — Полицията си клатеше краката. Искам да знам какво става с Робърт. Нещо му се е случило, убедена съм. Трябваше да ги накарам да действат, да започнат да го търсят.
— Затова значи настояваше вчера да те закарам до участъка — гласът й е глух и равен. — Каква ти беше историята? Какво точно им каза?