— Не ми се говори за това.
— Защо?
— Защото… Нали ти казах — лъжи, измислици. Защо ме гледаш така?
— Казала си на полицията, че Робърт — мъжът, който според теб е сродната ти душа, мъжът, за когото искаш да се омъжиш и с когото искаш да прекараш остатъка от живота си, — казала си на полицията, че те е отвлякъл и изнасилил? — Опитва се да ме шокира, излагайки на показ голия факт на стореното от мен. Няма да успее. Аз моя шок отдавна съм го преживяла. Сега тази лъжа, тази крайна стъпка, която предприех, е просто част от живота ми, като всичко останало: любовта ми към теб; мъчението, изживяно в ръцете на мъж, чието име не знам; този каменен слънчев часовник пред мен е нарисуваното усмихнато слънце в центъра.
— Казах ти причината — не се предавам аз. — Полицията не искаше да си мръдне пръста да намери Робърт, когато беше само изчезналият ми женен любовник. Исках да им подпаля ракета под задниците и успях — махнах с ръка към къщата. — Ето че са тук и търсят.
— Сигурно те мислят за луда. И се питат дали не си го наръгала с нож или нещо такова.
— Не ми пука какво мислят, стига да го търсят под дърво и камък.
— Те знаят, че лъжеш. — Ивон едва се сдържа да не заплаче. Гласът й трепери от страх. — Ако не, все ще разберат. — Дълбоко в себе си тя продължава да е едно кротко, боязливо момиче от интернат. И тя е роб на шаблоните като почти всеки друг. Осъзнавам, че повечето хора биха се съгласили с нейното гледище, а не с моето, което е странна мисъл.
Мълча си. Полицаите не могат да докажат, че не съм била отвлечена и изнасилена, колкото и да се стараят, а не могат да докажат и че не си бил ти, докато не те намерят.
Дали да кажа на Ивон истината за случилото се с мен? Вчера видях, че съм в състояние да го направя, че мога да го разкажа. Не беше толкова зле, колкото си го представях в продължение на три години. Като се връщах вкъщи от полицейския участък, имах чувството, че съм успяла със зъби и нокти да си върна малко от достойнството, което онези мъже ми бяха отнели. Вече не се страхувах толкова да говоря.
Никой не може да разбере това, дори ти, Робърт — но ми помага мисълта, че най-накрая разказах случилото се по начина, по който го направих: като част от планирана стратегия, чиято цел е да манипулира полицията. Не добросъвестно като някое унижено добро момиче. Може би младши следовател Уотърхауз ми помогна, като ми говореше сякаш съм престъпница. Формално погледнато, аз може би съм, след като дадох неверни показания. Вече не съм жертвата на мъжа, който ме нападна, а съм равна с него; и двамата сме нарушители на закона.
— Ти не обичаш Робърт — заявява Ивон потресена. — Ако го обичаше, никога не би могла да кажеш такава ужасна лъжа за него. Той ще те намрази.
— Ще оттегля обвинението веднага щом го намерят. Може да си навлека беля, задето съм излъгала полицията, но не ми пука. Нищо лошо не може да се случи на Робърт, ако призная, че лъжа.
— Сигурна ли си? Полицията не може ли да предприеме нещо независимо от твърденията ти? Нали разполагат с писмените показания, които си направила вчера? Могат да използват тях!
— Ивон, няма начин това да се е случило — обяснявам търпеливо, макар мозъкът ми да започва да се изтърква по периферията. — Трудно е да се заведе дело по случай на изнасилване дори когато свидетелите са надеждни, какво остава при такива обстоятелства. Няма начин ченгетата да продължат разследването срещу Робърт, след като го намерят, ако аз променя показанията си за пореден път. Ще ги изхвърлят от съдебната зала с подигравки.
— Не можеш да си сигурна! Какво разбираш ти от системата на действие на полицията и съда? Нищо!
— Виж, аз им казах точна дата. — Замълчавам, не мога да изрека на глас трийсети май 2003 година. — И тъй като Робърт не ме е отвличал на тази дата, ще може да докаже, че не го е направил. Сигурно е работил тогава, нали ходи на работа всеки ден. Ще си има алиби, някой ще го е видял да товари камиона си или ще е приемал стока, доставена от него, друг ще го е видял на бензиностанция или на паркинг. Или пък ще е бил с Джулиет. — Обмисляла съм тези въпроси десетки пъти. — Няма опасност за Робърт.
— Стига с този Робърт! — тревогата на Ивон преминава в гняв. — Знаеш ли какво? Според мен той си е добре, съвсем добре. Мъже като него винаги са си добре!
— Това пък какво означава?
— Ти можеш да отидеш в затвора, Наоми. Не е ли лъжесвидетелство това твоето?
— Май да.