— Ако това е вярно, бих искал да поговоря с него. След като ми обясните защо излъгахте за Кент.
Усмивката на Джулиет става по-голяма. Все едно е решила да докаже на Саймън, че каквото и да каже, не може да я разтревожи. Запита се защо така видимо се бе подобрило настроението й в сравнение с вчера. Дали защото Робърт се беше върнал?
Тя се обърна и викна:
— Робърт! Приведи се в приличен вид. Един полицай иска да те види.
— Съпругът ви никога не е бил на „Данишър Роуд“ двайсет и две в Сисингхърст. Хората на този адрес не го познават.
— Аз израснах на този адрес. Това бе домът ми като дете. — Джулиет изглеждаше доволна от себе си.
— Защо излъгахте? — попита отново Саймън.
— Ако ви кажа, няма да повярвате.
— Пробвайте и ще видим.
Джулиет кимва.
— Изведнъж ми се прииска да ви излъжа. Без причина, просто така ми хареса. Видяхте ли, казах ви, че няма да ми повярвате, и ето че не ми вярвате. Но това си е чистата истина. — Тя развърза колана на кръста, загърна се по-плътно с пеньоара и отново върза колана. — Когато ви видях отначало, си помислих, че по всяка вероятност и днес ще излъжа. Нямаше нужда да ви казвам, че Робърт е горе. Но после размислих и реших да ви кажа.
— Наясно ли сте, че възпрепятстването на работата на полицията е подсъдно?
Джулиет се изхили.
— Абсолютно. Иначе изобщо нямаше да е забавно.
Саймън се почувства скован и смутен. Нещо в тази жена му пречеше да разсъждава правилно. Тя създаваше впечатлението, че знае много повече за неговите мисли и действия, отколкото самият той знаеше. Дали очакваше да я отмести и да мине покрай нея, за да се качи горе да търси съпруга й, или очакваше да продължи с въпросите си да изобличава очевидните й лъжи? При разговора на Саймън с Наоми Дженкинс вчера тя също най-спокойно призна, че е лъгала. Този Робърт Хауърт да не би да си пада по жени, които лъжат?
Саймън не повярва, че Хауърт е в къщата. Той не отговори на подвикването на съпругата си да се приведе в приличен вид. Джулиет продължаваше да лъже. Саймън изпитваше нежелание да влезе в къщата и да й позволи да затвори вратата зад него. Нещо му подсказваше, че може и да не излезе невредим. Не вярваше Джулиет Хауърт да го нападне физически, но въпреки това му беше трудно да се застави да влезе в къщата, а се налагаше. Днес тя без всякакво съмнение искаше той да влезе, точно както вчера без съмнение бе решена да не го пуска вътре за нищо на света.
Как му се искаше Чарли да е тук! Много я биваше да разгадава поведението на други жени — беше истински специалист в това отношение. Саймън можеше да поговори с нея и за Наоми Дженкинс, за начина, по който бе променила показанията си. Но Чарли беше в отпуска. А и му беше сърдита, колкото и да се стараеше да го скрие. Саймън изведнъж се сети за този факт, едновременно озадачен и объркан. Какво толкова бе казал? Че може да се обади на Алис Фенкорт, ей така, да види как е. Чарли едва ли би могла да има нещо против, след всичкото това време. Пък и нямаше право да му се цупи. Не му е гадже и никога не му е била. Същото важеше и за Алис, помисли си Саймън е едва доловимо съжаление.
— Сега може да ви се вижда смешно — каза той на Джулиет Хауърт, — но едва ли ще ви се струва така, когато ви откараме в затвора и видите килията си.
— Знаеш ли какво? Може и да си прав. Може и да си прав — смотолеви тя и се облегна на касата на входната врата.
Саймън сложи ръка на рамото й и я бутна настрани. Джулиет не се възпротиви. Той тръгна нагоре по стълбите. Пътеката под краката му беше осеяна с малки бели точки и петънца. Саймън се зачуди от какво са. Наведе се да пипне едно от петната — беше като тебешир.
— Препарат за петна — обясни Джулиет. — Никога не си правя труда да го почиствам с прахосмукачката, след като изсъхне. Ама по-добре бял прах, отколкото петна.
Саймън не поиска разяснения. Продължи да се качва по стълбите — искаше да е далеч от нея. Някъде по средата на стълбището усети неприятна миризма, която се превърна в истинска воня на най-горната площадка. Позната смрад: на кръв, изпражнения и повръщано. Саймън усети как стомахът му се сви. Космите на ръцете му настръхнаха. Пред него имаше затворена врата, а по-надолу в тесния коридор се виждаха още две врати, които бяха полуотворени.
— Намерихте ли Робърт? — провикна се Джулиет с напевен глас. Саймън потрепери. Представи си думите й като пипала, които се увиват около него и го дърпат в странния изкривен свят, който тя обитаваше. Затвори очи за секунда, след това натисна дръжката на затворената врата. Не беше заключена и съвсем леко се отвори. Ужасната смрад го удари право в лицето и той с мъка се удържа да не повърне. Видя хаос от цветове и ужас, посивяла кожа, изкривено от болка лице. Прауст го беше предсказал. До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.