Мъжът без съмнение беше Робърт Хауърт. Беше гол и лежеше на една страна върху двойно легло. Кръвта от раната на главата беше попила в чаршафа и засъхнала. Едната му ръка висеше от леглото, на пода до пръстите се търкаляха очилата му — едното им стъкло липсваше, а другото беше спукано.
Саймън забеляза в единия ъгъл на стаята голяма каменна подпирачка за врата с формата на топка за ръгби. Горният й ръб беше тъмен и лепкав от кръв и сплъстена коса. В съзнанието на Саймън изникна неканеният образ на зло дете, стиснало кукла с размазано лице, и той потрепери. Постави пръсти на китката на Хауърт — по-скоро защото такава беше процедурата, а не защото таеше някаква надежда. Отначало си помисли, че си е въобразил, когато усети едва доловимия пулс. Не може да бъде. Сивата кожа, кръвта и засъхналата мръсотия по тялото на Хауърт — нямаше как да изглежда по-мъртъв. След няколко секунди Саймън се убеди, че пулсът на Робърт не беше игра на въображението му. Биеше. Робърт Хауърт бе още жив.
— Дай една целувка, сержант — прошепна Греъм и докосна с устни врата на Чарли. Бяха в нейното легло в бунгалото, полуоблечени, скрити под завивката. — Твоите подчинени „сержант“ ли ти викат? Или „госпожо“ — като в оня сериал „Главен заподозрян“?
— Шшт! — изшътка му Чарли. — Ами ако Оливия се събуди? Не може ли да отидем у вас? — Не се беше натискала с някого, докато сестра й бе в същата стая, откакто двете бяха на по петнайсет и тринайсет съответно. Колко смахнати бяха онези тийнейджърски купони, сега като си помисли: десетки двойки, пръснати из нечия мъждиво осветена всекидневна, се опипват и пъхат ръце под дрехите на другия на фона на някое парче на „Ултравокс“ или „Кюриосити килд дъ кет“.
— У нас ли? И дума да не става — дъхът на Греъм погъделичка ухото й. — Кракът ти няма да прекрачи прага ми, докато не дойде време Стеф да се развихри за следващото пролетно почистване. Ще припаднеш, като видиш колко съм разхвърлян.
— Значи Стеф чисти не само бунгалата, ами и къщата ти?
— Да. Тя е моята лична система за сметопочистване. Моето кошче за боклук у дома и на работа. Както и да е, да забравим за нея. Тялото ти и без това не ми дава да мисля за друго освен за него…
Колко странно, помисли си Чарли — усещаше допира на Греъм, чуваше гласа му, а почти не го виждаше. В бунгалото цареше непрогледна тъмнина, която й напомняше, че се намира сред природата. Дори в провинциално градче като Спилинг нощното небе никога не беше чисто черно, а наподобяваше цвета на тъмнокафява гъба. Чарли беше споделила това с Греъм, след като излязоха от бившия хамбар, където се помещаваше спа центърът заедно с малко уютно барче, и тръгнаха опипом към бунгалото, препъвайки се по пътя. „Ние тук си имаме истински нощи — гордо заяви Греъм. — Никакво светлинно замърсяване.“ Интересен израз, помисли си Чарли. Досега никога не бе смятала светлината за замърсител, но разбираше какво има предвид Греъм.
Усети как голите му космати гърди се опират в кожата й. Не си падаше много по космати мъже, но можеше да го преглътне. Всичко друго в него я привличаше. Ако двамата излизаха заедно, хората можеха да кажат, че Греъм не е за нея. Тя се застави да мисли за него като за цялостна личност, а не сбор от определени телесни части: като за своето материализирало се въображаемо гадже. Обаче човекът имаше дълги мускулести крака и красив задник — Чарли просто не можеше да не го забележи. Веднъж Колин Селърс я беше обвинил, че когато става дума за секс, разсъждава като мъж. Това определено не е лошо. Защо трябва да се усложняват нещата? По-добре да има чисто сексуална връзка с мъж, който изглежда като Греъм, отколкото всяка нощ да реве по липсата на каквато и да е връзка с някой като Саймън Уотърхауз, който слага червено вино в хладилника и дори не може да си намери кой да го подстриже свястно.
Греъм нежно дърпаше фланелката на Чарли и мърмореше под нос:
— Изобщо не знам как да го сваля това…
Тя се засмя тихичко — беше й ясно, че той бе свалял повече дрехи, отколкото имаше в гардероба й, но Чарли нарочно му пречеше. Тя знаеше, че Греъм няма никакви съмнения за крайната цел, към която се бяха запътили. Което беше добре. Напомняше й — по-скоро по начина на действие, отколкото по външен вид — на Фоли, черния лабрадор на родителите й, който скачаше върху Чарли и въодушевено я ближеше всеки път, когато му се отдадеше случай. Тя реши да запази това сравнение за себе си. Греъм изглеждаше доста дебелокож, но човек никога не знае.