— Не.
— Мога ли да вляза за малко?
— Мога ли да ви спра?
Той ме следва до всекидневната и сяда на ръба на канапето, шкембето му се разстила върху бедрата.
Стоя права до прозореца.
— Очаквате да ви предложа питие ли? „Овалтайн“? — Не мога да спра да играя. По-силно е от мен. Измислям си реплики и ги изричам със сърдит глас.
— В понеделник сте казали на младши следовател Уотърхауз и на старши следовател Зейлър, че ако отидат в къщата на Робърт Хауърт, ще намерят нещо.
— Какво намерихте? — викам аз. — Намерихте ли Робърт? Той добре ли е?
— Във вторник сте казали на Уотърхауз, че Робърт Хауърт ви е изнасилил. Сега сте загрижена за него.
— Добре ли е той? — Кажи ми бе, копеле гадно! Започвам да хлипам, прекалено съм изтощена, за да се спра.
— Какво си мислехте, че ще намерим в къщата на господин Хауърт? — попита Селърс. — И защо бяхте толкова сигурна?
— Казах ви! Казах на Уотърхауз и Зейлър: видях нещо във всекидневната на Робърт, през прозореца, и получих пристъп на паника. Мислех, че ще умра.
— Какво видяхте?
— Не знам. — Все още в паметта ми зее огромна черна дупка за видяното онзи следобед. Но съм убедена, че видях нещо. За нищо друго не съм била толкова сигурна. Изчаквам, докато се успокоя достатъчно, за да мога да говоря. — Навярно ви се е случвало да видите някой актьор по телевизията, да сте убеден, че знаете името му, но да не можете да се сетите, защото не можете да го извадите от дълбините на паметта си. — Толкова съм изтощена, че не мога да фокусирам погледа си. Селърс ми е като размазано петно.
— Къде бяхте миналата сряда вечерта и четвъртъка? Можете ли да посочите какво сте правили всяка минута от времето си тези два дни?
— Не виждам защо трябва да го правя. Робърт добре ли е? Кажете ми!
Винаги си струва да се бориш, независимо от цената, която трябва да платиш. Повечето хора вече не мислят така. С всеки изминал ден светът става все по-апатичен и коравосърдечен — очевиден симптом за това е всеобщото осъждане на войните, дори на войните за освобождение. Но аз продължавам горещо да вярвам в необходимостта да се боря.
— Как можете да се отнасяте така с мен? — крещя срещу Селърс. — Аз съм жертва, а не престъпник. Мислех, че полицаите правят разлика и вече знаят как да се държат подобаващо с едните и с другите. Очаквах в наши дни да се отнасяте към жертвите със съчувствие!
— Жертва на какво сте вие? — иска да уточни той. — На изнасилване? Или на обстоятелството, че вашият любим е изчезнал?
— Аз трябва да ви питам в какво ме подозирате?
— По ваше собствено признание вие сте ни лъгали. Не можете да очаквате сега да се отнасяме към думите ви с доверие.
— Робърт жив ли е? Само това ми кажете. — Преди три години се зарекох никога повече да не моля никого за нищо. А чуй ме сега.
— Робърт Хауърт никога не ви е изнасилвал, нали, госпожо Дженкинс? Вашето обвинение е било лъжа.
Розовото лице на Селърс е като гумено и цялото е на петна — повръща ми се от него.
— Истина е — упорствам аз. Гардът ми е свален толкова ниско, силите ми са изцедени почти докрай, затова правя най-лесното: крия се.
Това бе първото нещо, което измислих след изнасилването, единственото нещо, което имаше значение за мен, след като се уверих, че насилието, във всичките му фази, вече е приключило и съм оцеляла: как да скрия от света случилото се с мен. Бях убедена, че по-лесно щях да се справя с травмата, отколкото със срама от това, че хората знаят за нея.
Никой никога не е изпитвал съжаление към мен. Постигнала съм най-голям успех в живота в сравнение с всичките ми приятели, всичките ми съвременници. Имам професия, която обичам. Продадох типографски шрифт на „Адоуб“ още докато бях студентка, и използвах парите, за да си създам печеливш бизнес. Хората сигурно си мислят, че имам всичко: творческа работа, която ми носи удовлетворение, финансова сигурност, много приятели, страхотно семейство, красива къща, която си е моя собствена. Допреди изнасилването имах и много гаджета и макар да не съм студенокръвна, те всички като че ли ме обичаха повече, отколкото аз тях. Всичките ми познати ми завиждат. Все ми разправят какъв невероятен късмет имам и че съм била от малцината щастливци с такъв шанс.
Всичко това щеше да се промени, ако знаеха какво ми се бе случило. Щях да стана Горката Наоми. И в представите на всички хора, на които държа, щях завинаги да остана в състоянието, в което бях, когато мъжът ме заряза край „Торнтън Роуд“, след като бе свършил с мен: гола, само с палто и обувки; с лице, омазано със сълзи и сополи, а от тялото ми изтича спермата на непознат.