Три поколения в Ресен водиха борба за българщината: първото против фанариотското иго; второто против турското робство; третото против владичеството на сърбите. На това трето поколение Татарчевата фамилия даде един героичен представител, д-р Асен Татарчев. Свършил медицина в Женева и после лекар в Ресен, той като борец за българската народност и за свободата на Македония бе осъден през царуването на крал Александър на десет години затвор.
Между първенците се изтъкваха на видно място Ляпчеви. Те се преселили в Ресен от Мъгленско. Това станало през втората половина на осемнадесетия век. Един ден, през страстната седмица, турците обиколили църквата в село Нъте и насилили богомолците да се потурчат. Едни се потурчили, други станали жертва на своята вяра. Един само успял да спаси и живота, и вярата си, родоначалникът на Ляпчевия род, който се казвал Доре. Той бил грънчар и когато ставало потурчването, бил останал у дома си, за да пази пещта, в която пекъл своите произведения за продан през празниците. Вкъщи била и сестра му, мома. Избягал заедно с нея и двамата успели да стигнат в Ресен. От неговото потомство има два клона: Доревци и Ляпчевци. У Доревци се е запазила традицията на грънчарството; те направиха от Ресен грънчарски град. Може би от тях е останал този обичай в града, че когато на Духовден (Св. Дух) семействата отиват на гробовете на своите починали, роднините и съседите да си подаряват за помен стомни, грънци и пр. Чувал съм да се говори, че грънчарството в Трън било пренесено от Ресен.
Васил Кънчов в своята „Етнография на Македония“ споменава Нъте като влашко село. Не се знае обаче дали власите не са се заселили в него след потурчването му. Нъте се е казвало по-рано Нънте и това име не е могло да му бъде дадено освен от едно славянско население, което си бе запазило носовките. Може би Ляпчеви да са от влашки произход, но когато почва българската борба в Ресен, те са в първите й редове. На надгробната плоча на Тасе Ляпчев, баща на Андрей Ляпчев, стоят следните думи:
„Тукъ почива Тасе Търтовъ Ляпчо… Тасе доживѣ възстановлението на българската църква и посрещна български владика. Прѣз 1868 год. Тасе първъ в Битоля на губернатора заяви, че той съ непризнаванието на гръцкия владика не признава и гръцкия патриархъ.“
През детството си не съм чувал нищо за него — трябва да е бил умрял отдавна. Но помня добре жена му, баба Неда. В една статия за Андрей Ляпчев по случай смъртта му писах за нея: по лице приличаше на древните сибили; по сърце беше лъвица. Когато се повдигаха спорове между града и властта, тя се явяваше да протестира в конака заедно с чорбаджиите. По един процес за воденица бе ходила в Цариград и там се представлявала на пашите. Спорът за воденицата бил с един арнаутин от града, Чалъо, човек опасен. Чула, че той се заканвал да убие някого от синовете и, тя, срешайки го на улицата, хванала го за яката и му казала: „Ти можеш да убиеш един мой син, но остават петима, които ще имат един куршум за теб!“ Говореше с висок глас, имаше страшно нападателен дух и никой не смееше да й излезе насреша. Снахите й трепереха пред нея. Пък и никой от синовете не смееше да дигне глас против волята й. Не бе се чуло в Ресен да е имало друга личност тъй деспотична.
Ляпчевите бяха шестима братя. Най-старият от тях, Георги, бил по общото мнение на съвременниците най-забележителният по ум, по характер и по тая сила на зарение, която носел в себе си. Един от тия съвременници ми е казвал: „Когато той ходеше по улицата, наметнат със своя червен кюрк, грееше като слънце.“ Той се помина рано, но остави големи спомени. Баща ми приказваше с дълбока тъга за неговата преждевременна смърт. Те били горе-долу на същата възраст и неразделни. През борбите по черковния върос те заедно лежали в затвора в Битоля. Георги Ляпчев бил женен за най-малката сестра на баща ми, Катя, починала преди него, съвсем млада. Тя оставила една дъщеря, моята първа братовчедка Богдана, която се учи в София — Андрей Ляпчев я повика от Ресен и я настани в дома на Каравелова, — а после свърши Висшите женски курсове в Петербург.