Еднъж я питах как са я годили за баща ми. Едва-що почнала да момува, седемнадесетгодишна, тя била един ден в градината. Дошли гости. По едно време баща й я повикал да целува ръка, че била годена. „Целувах ръка на старите — казваше тя, — имаше и няколко млади и аз не разбрах за кого са ме годили. После ми каза баща ми.“
Но разговорите с майка ми, които най-много ме увличаха и на които не се насищах, бяха тия по борбата с гърците. За тия години баща ми казваше: „Кога беше вопросот“, а майка ми: „Кога беше гърцко-бо̀гарско.“ Това време се бе вече отдалечило, но тя говореше за него с вълнение. Опитите за превзимането на църквата от гъркоманите, гонението на Мелетия, запалването на митрополията и после радостните дни, когато посрещали Натанаила, всичко това тя ми разказваше с една чудесна призивателност и правеше нешо като епос. Тя чувствуваше голяма радост, че баща ми бил смел борец за българщината. Като такъв го обикнал дядо ми и главно за това му дал дъщеря си. Сама майка ми беше пълна с жар за народните работи. „Много съм, синко, бо̀гарка“ — казваше тя. Богарка в нейните уста значеше патриотка.
На баща си не задавах въпроси. Неговата внушителност сякаш ми забраняваше това. Само го слушах. Той много се грижеше за моето възпитание, но главно в национален смисъл. Първите песни, които той ме научи, бяха тропарът на св. Кирил и Методий и тропарът за св. Седмочисленици. Научи ме съшо песента на Григор Пърличев за унищожението на Охридската патриаршия. От цар Самуила не бе останало в нашия край ни спомен, ни предание. Имаше едно село до Ресен — Царе(в)двор, но само след като се отвориха български училища и се учи българска история, се разбра значението на това име. За Охридската патриаршия обаче съществуваше и помен, и скръб. Песента на Пърличева беше едно раздирателно описание на тая трагедия в българската национална съдба, намираше отзвук във всички български души, пълнеше ги с гняв към фанариотското коварство. Тя разказваше как дошла заповедта за вдигането на последния български патриарх Арсений:
Поетът описваше по-нататък как патриархът, преди да тръгне за своето изгнание, се простил със своето паство: „Събралъ Патрикъ свое стадо в’църквъ Святьы Климентовѫ, благословъ му далъ послѣденъ ръцѣ заплетилъ“. Той оплаквал народа си за нещастието, което му готви гръцката патриаршия: „Ке прати Владици Гърци лицемъ светии, сърдцемъ вълци… И ке викнете до Бога и крыло не ке найдете.“ После проклел българските предатели, помощници на гръцкия пъклен заговор:
Бог чул проклятието:
Аз не мога и днешен ден да чуя тази песен, без нещо да трепне в мен. Като дете тя ми късаше сърцето. Една безкрайна омраза към всичко гръцко вдъхваше ми тя.
У баща ми омразата към гърците беше поутихнала. Българщината беше победила — ние имахме вече народна църква в лицето на Екзархията — и след победата по-лесно се прощава на враговете. Но тая победа трябваше да се довърши и там той бил непримирим.
Припомням си една сцена, в която тази му непримиримост остро се прояви.
Вуйчо ми Яким си беше избрал мома от Магарево, влашко село, близо до Битоля. Баща ми не беше много доволен, нито беше доволен дядо ми, но касаеше се до любов и нямаше какво да се каже. Годежът трябваше да стане в Магарево и затам тръгна почти цялото семейство. Пътувахме така, както според някои илюстрации във френските учебници по история са пътували Меровингите. На една от тия коли, с които се пренася сено или слама, се тури сено, поставиха се върху него килими и наоколо възглавници. Майка ми, една моя вуйна и аз насядахме, а вуйчовците ми и баща ми ни придружаваха на коне. Тръгнахме рано и макар разстоянието до Магарево да не е повече от 26–27 километра, пристигнахме привечер. Семейството на момата, между които имаше познати търговци от Битоля, се бе събрало цяло и посрещането бе така ласкаво и почтително, както умеят да го правят власите. Мъжете бяха в една стая заедно с годеника, а жените в друга с годеницата. Тук бях и аз. По едно време влезе баща ми възбуден и каза на майка ми: „Жено, ставай да си ходиме.“ Настана суматоха; влязоха някои от власите, хванаха баща ми за рамо; чувах думите: „Ама, господин Трайче, чакай да видим, господин Трайче.“ Майка ми беше станала и ме държеше за ръка, готова да тръгне. Но власите излязоха с баща ми. Чуваха се на чардака оживени разговори и после всичко утихна. Баща ми се върна и каза: „Ще останем.“