От всичко, което баща ми е разказвал за посрещането на митрополит Натанаил, най-силно впечатление са ми правили думите му за едно чудо, станало след негова благословия. Една жена, схваната, била донесена в черква да я благослови; след като положил ръцете си върху нея и казал молитва, си отишла оздравяла. Аз му възразявах, че това е една от ония легенди, създадени от народното въображение, когато е възбудено. Но той постоянствуваше на своето, „Всички видеха, казваше, видех и аз. Там бех!“
Най-добре е да приведа туй, което сам митрополит Натанаил е писал в своята автобиография:
„След тези три-четири дни (престой в Битоля — б.м.), пак с многочислени Битолски испроводачи, духовни и мирски, и Охридски срещачи, с тържественни песни от ученици и ученички, излезохме вънка от града, от гдето множеството народно от градът, ознаменовано от нас с кръстно знаменевание, радостно се върна, а некои от битолските първенци Българи, каквото Димитрий Робев, Мишайков и други такива, наедно с Охридските срещачи, ме придружиха до близолежащето в Охридската епархия село, именуемо Цапари. Тук ни срещнаха жителите с радостни песни от ученици. Установихме се да нощуваме и се разпоредихме да се извърши вечерното и утренното църковно правило с Божественна Литургия. Тук за пръв път в живота си видох един християнски религиозен обичай, който обичай ми направи силно впечатление и който — изпосле се уверих — съществуваше и в цялата Охридска епархия. Владиката като свърше Божествената Литургия и после отпуста от Архиерейский трон, като раздаде анафора [на] всичките, без различие пола и възраст, които усещат у себе си каква и да е телесна немощ или болест, подхождат и приближават се да ги благослови архиерея и да възложи, на всекиго от них, ръцете си, при произнасяне, макар и най-кратка молитва, като: «Благодатию Господа нашего Иисуса Христа да исцелееш и да си жив и здрав.» Молещите се вярваха твърде в Апостолското изречение: «Молитва вѣри спасетъ болящего и воздвигнет его Господ.» Това се потвърди и на дело.
В това исто време, когато другите немощни подхождаха под благословение, понесена биде една около четиридесетгодишна жена, на черга, от двамина мъже, схваната и улога во все тяло, от четири години време. Аз благослових страждущата кръстообразно, с возлежение ръцете си и произнесение на гореказаните молитвени слова, след което носящите я изнесоха от църквата. Щом я изнесли вън от църквата, тя се почувствувала по-добре и станала е от носилото и здрава и читава си отишла дома си. Това събитие тогава аз не узнах, но на следующата година, като пак отидох от Битоля, в Монастирът «Свята Петка», близонаходящ се до селото Цапари, наедно с почтенийт Димитрий Робев, за да служа Божествената литургия, на другийт ден в самото село Цапари извърших в църквата Божествената литургия. Като извърших обикновенното благословение и вожложение ръцете с молитствованието над немощните, излезнахме из църквата и си дойдохме на квартирата да си похапнем що дал Господ и да си тръгнеме за към Охрид. Като си приказвахме с Д. Робева, влезе неговото момче и ми извести, че една жена е дошла да й читам. Аз казах на Димитра: «Пак ще се тури господовийт ярем», и излезнах към жената. Она, като ме видя, поклони се и ми каза: «Опрости ме, святий старче, аз не можах да се удостоя да ми прочитате в църква, излезнах да видя в дома гостите си, защото съм сама и немам другиго кой да ми помогне. Святий старче, съм оная жена, която лани донесоха в черга двамина в църква, като мъртва, схваната от 4 години време, и вие като ме благословихте и ми прочитахте, щом излезнах, станах на ноги и здрава си отидох у дома. Сега вистина съм здрава, но желая пак да ме благословиш и прочиташ.» Като се извърши и това, седнахме на обед с казанийт по-горе Димитрий Робева.“ — „Жизнеописание Митрополита Охридо-Провдивскаго Натанаила. Автобиографични бележки. Съобщава Ангел Станков“ (Вж. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. XXV. София, 1906, с. 62–63).