Инстинктът на домакиня накара Катърин да усуче връвта, преди да свали наметката и качулката и да си пооправи косата пред огледалото, закачено на стената. Тогава погледна дългата маса, която Хепсиба беше наредил с оловните чинии, готови за сочното печено. Анри разбра колко развълнувано й тупка сърцето, когато взе ръцете й да ги стисне за миг и видя замрежените от сълзи очи. Две години не беше виждала Хепсиба, две години тъгуване, молитви и надежди за този безотговорен брат, последният от близките сродници, който пристигаше и заминаваше с непостоянството на ветровете, но все не успяваше да разруши нейната мечта да го задържи някой ден като постоянен член на малкото й семейство. Всеки път, когато идваше при тях, Хепсиба весело сипеше обещания и се кълнеше във всичко свято, че е решил да остане при тях завинаги, както го молеше Катърин; а после някой ден или нощ изчезваше с всичките си вещи, без някой да го види или чуе; и можеше да минат шест месеца или година, или както в този случай дори повече, докато се появеше отново, готов отново да обещава и да се кълне във всичко свято, но всеки път накрая се измъкваше, както преди. Веднъж се беше доверил на Анри:
— Не мога да се сбогувам дори с индианец, не мога да се сбогувам с Катърин. Предпочитам да я оставя усмихната и засмяна, отколкото разплакана.
Всеки път, когато се връщаше, носеше огромен вързоп на гърба, донякъде сякаш за прошка, и отварянето на този вързоп и разпределянето на съдържанието бе станало най-голямо събитие в живота на Джимс, а също и в живота на майка му, макар в малко по-ниска степен. Но Джимс не се блазнеше от мисълта за неизменния вързоп, когато се връщаше да си вземе пушката заедно с обичния си вуйчо Хеп. В най-належащия момент неговият герой над героите бе до него и след като взе от тази внушителна личност обещание да пази тайна, без да губи време разказа за момчето, което мразеше. Като си взе бележка как го стиска ръката на Джимс и долови издайническото треперене на гласа, Хепсиба седна върху чувала с брашно и не стана, докато с лукави въпроси и съчувствения си интерес не изтръгна от сърцето на Джимс повечето от онова, което момчето бе премълчало пред родителите си този следобед. Ето че Анри за втори път наду силно своя рог, приканващ за вечеря, те се изправиха и когато Хепсиба нарами чувала, кръглото му червендалесто лице приличаше на пълна луна, грейнала с обещание и насърчение.
— Няма нужда да си едър, за да спечелиш в един бой, Джимзи — заговори той с много поверителен вид. — С изключение на тоя холандец в Олбъни, никога досега не ме е бъхтил някой едър мъжага, пък аз съм среден на ръст, както виждаш. Винаги разумно предпочитам едрите, както ще да дойде, защото се движат по-бавно и падат по-тежко и девет от всеки десет имат тлъстини. Тоя Пол Таш, знаеш, само като ми разправяш за него, чувствувам, че можеш да му друснеш такъв бой, че да ти се моли за милост, което ще е тъкмо моментът, ако е паднал, да му друснеш няколко юмрука добавка, та да те запомни. Всичко зависи от това какво си решил да направиш, Джимзи, ни повече, ни по-малко. Пък ти, нали си решил да го позагрееш, карай тогава, направи го, да ти кажа.
Катърин излезе иззад ъгъла на хижата да посрещне заговорниците и Хепсиба благоразумно се въздържа; без да се доизкаже, той многозначително намигна на Джимс.
Това беше най-тържествената вечер от две дълги години в хижата на Бюлен и в нейна чест бяха запалени всичките четири лампи на Катърин, а освен тях и десетина свещи, тъй че когато пустошта потъна в черен, беззвезден мрак, със струпали се на небето тежки дъждовни облаци, домът в началото на Забранената долина беше изпълнен с блясък и радост. Дори тътенът на гръмотевиците, поройният дъжд, който се сипеше върху покрива от кора на кестенови дървета, и поривите на вятъра, от които дрънчаха стъклата на прозорците, като че ли оставаха незабелязани сред веселието вътре. Печеното бе нарязано и когато го сложиха на трапезата заедно със „съкоташ“ — ястието от зелена царевица, боб и солено свинско, царевична пита, печена в пепелта, картофи с моркови и качамак с кленов сироп, разгоря се такова пиршество, че мина повече от час, докато Хепсиба Адамс бутне своя край на дългата пейка назад от маса и измъкне дебелия си вързоп изпод стълбата, която водеше към таванската спалня на Джимс.