Говореха за война. Още рано през тази пролет на 1749 година великата американска пустош бе започнала да се събужда от слухове за неизбежния пожар, на който бе писано скоро да превърне източната част от континента в гърне, кипящо от настървение и смърт.
Докато английският крал Джордж II и френският Луи XV си играеха на приятелство след мира, сключен в Екс-ла-Шапел — Франция не можеше да се съвземе и цветът на нейните войски лежеше погребан по бойните полета на Европа, а Англия бе свела бойната си сила до осемнадесетхилядна сухопътна и по-малко от седемнадесетхилядна морска армия, — огромните колонии на двете държави търсеха сами начин да се спасят и бавно, но сигурно, с непримирим устрем, взаимно заграбваха земите си. Докато двете най-големи монархии в Европа прикриваха слабостта си с булото на хитроумна политика и разсипничеството на дворцови оргии, които превръщаха течния капитал във великолепни карнавали на екстравагантност и сладострастие, тези съпернически колонии в Америка се бяха научили да нямат доверие, да мразят и с нетърпение да чакат да дойде ден на унищожение и мъст.
Сцената бе вече готова за написването на най-кървавите и най-живописни страници в американската история. На юг от Ришельо бяха най-лютите врагове на белите — войните на Шестте племена; а на север (бродещи на изток и на запад през Горна и Долна Канада) имаше четиридесет племена, които принадлежаха към Нова Франция. Зад тези диви васали, от едната страна, имаше милион и сто хиляди английски колонисти, владеещи крайбрежните земи от Мейн до Джорджия; а от другата — по-малко от осемдесет хиляди души (жени, деца и мъже), които да бранят и задържат безграничните владения на Нова Франция, стигащи от Горна Канада до Мексиканския залив и от Алигейнските до Скалистите планини.
За това обезпокояващо неравенство в броя на бойците и за безмилостното бедствие, което, както той се кълнеше, щяло някой ден да премине през всичките земи около езерото Шамплен и Ришельо, Хепсиба Адамс говори надълго и нашироко, без да направи някакво особено впечатление на Анри Бюлен.
— Нека има война, щом трябва — каза Анри. — Сърцето на нашата Нова Франция лежи зад непроницаема стена от скали и гори и с тези благоприятни за нас укрепления нашите осемдесет хиляди ще бъдат достоен противник за един милион англичани, ако тръгнат срещу нас. Но защо да говорим за война, братко, когато царят мир и изобилие и можем да се наслаждаваме на прекрасния свят? Нека нашите крале воюват или играят, както си искат, но що се отнася до мен, стигне ли се до война, ще остана приятел на двете страни и не ще се бия нито с едните, нито с другите. Защото, каквато и причина да доведе до сблъскването, не бих могъл да се бия срещу хора с кръвта на моята Катърин, нито тя би поискала да тръгна срещу моя собствен народ. Защо тогава да се махнем оттук? Това е прекрасно място. Това е неутрална зона и понеже ние сме неутрални, мястото ни е точно тук. Хора от племето онайда и от племето мохок са яли под нашия покрив, а също и хурони и алгонкини, а когато такива смъртни врагове се срещат тъй на едно място, каква причина можем да имаме за страх?
Гордо пламъче светна в очите на Катърин, като чу думите на мъжа си, и тя добави:
— Анри обича индианците и аз също ги обикнах. Те са всички наши приятели.
— Приятели! — изсумтя Хепсиба. — Чуй, Анри, зарад Катърин и Джимс ти казвам, че си глупак. Заведи ги някъде, където тая опасност не тегне денонощно покрай границите. Заведи ги, ако искаш, в Сейнт Лорънс или иди с тях на юг в родните места на Катърин. Но направи, за бога, едното или другото, иначе ще дойде ден, когато и господ не ще може да ви спаси. — И гласът му затрептя от напрежение.
— Война няма да има — упорито настояваше Анри. — Англия и Франция са се обезкървили по бойните полета на Европа и мирът, който са подписали едва миналия октомври, положително няма да бъде нарушен, докато ние с теб сме живи, защото на Хановер и Австрия им е дошло до гуша, също както и на другите, и не могат да се помръднат, като мъртъвци.
— Това е вярно — кимна Катърин и потрепери. — Аз мисля, че война няма да има дълги години.
Хепсиба изду бузите си като балон, после звучно ги всмука навътре. Това бе навик от детството му, от който не можеше да се отърве, начин да покаже на всички наоколо, че е много ядосан, и като си го спомни, Катърин се засмя, макар пръстите й да се свиваха нервно на скута.