Тя пое по Брод Стрийт, мина покрай Шелдънския театър и тръгна да пресича. Но не беше се огледала и в двете посоки и едно младо момиче за малко да я блъсне. Беше облечено в официални академични одежди и караше старо черно колело „Херкулес“. Велосипедистката сви рязко в последния момент, като яростно натискаше тромбата. Усетила странен прилив на адреналин, Лора се загледа след момичето, което продължи пътя си към Сейнт Джайлс. Сякаш видя себе си преди двадесет години — уверена студентка от Оксфорд, която нарочно показва превъзходството си над натрапилите се американски туристи.
Дали пък, помисли си, това не беше просто копнеж по отминалата младост. Но не, тя не обичаше това място само заради личните си спомени, заради своето участие в гоблена. Имаше и нещо друго… какво ли? Какво беше онова, което обичаше? Не можеше да го определи точно: това беше едно от онези загадъчни човешки чувства, които не подлежат на описание, като например честта, алтруизма или романтичността.
Докато следваше тук, Лора често пишеше дълги писма на своите приятели в Илинойс и Южна Каролина, а също и на семейството си в Калифорния, и гордо споделяше какво е научила. Хвалеше се със своето местонахождение, защото чувстваше, че е станала част от този град. За Лора Оксфорд беше град от сънищата, приказно място, което те обсипва с несметни богатства и влива свеж въздух в дробовете ти. Най-просто казано, мислеше си тя, докато пресичаше Сейнт Джайлс на път за ресторанта, където имаше среща в осем и половина, Оксфорд беше място, заради което си заслужава да живееш.
Представата на Филип Бейнбридж за Оксфорд беше коренно различна. Той бе влязъл в града, за да вземе дъщеря си Джо от колежа „Сейнт Джонс“ на улица „Сейнт Джайлс“. Беше дошъл от къщата си в селцето Удсток, което се намираше на петнадесетина мили от старата градска стена, и по време на това пътуване бе видял Оксфорд в най-лошата му светлина. Първо на двупосочното го засече един „Роувър 216“, в който се возеха трима превъзбудени младежи от близкия квартал Блекбърд Лейс — разрастващо се гето само на няколко мили от средновековните кули. После, на един светофар, изтърпя ругатните на шофьор на „Остин Мини Метро“, който го обвини, че го бил засякъл на локалното на влизане в града. Малко по-късно някакъв пияница изскочи ненадейно пред колата му тъкмо когато набираше скорост след поредния светофар — а нямаше още осем и половина.
Но Филип беше свикнал с това. Градът имаше своите недостатъци, но въпреки това той го обичаше и беше влюбен в него още откакто дойде тук да учи „Философия, политика и икономика“ в колежа „Бейлиъл“ през 1980 година. Сега, над четвърт век по-късно, не можеше да си представи да живее другаде по света и заявяваше съвсем сериозно, че ако Оксфорд има средиземноморски климат, ще се казва Абсолютен рай, и той би оставил вечната си душа да живее в него.
И всичко това от човек, който прекарваше по-голямата част от времето си или по-скоро му се налагаше да я прекарва в сблъсък с грозната страна на този стар град. От години Филип работеше като фотограф на свободна практика, а от известно време си изкарваше прехраната като криминален фотограф към полицейския участък на Темз Вели. Докато изпълняваше служебните си задължения, беше виждал океани от кръв и беше ставал свидетел на непоносима болка. Поради това знаеше, че в своята човешка същност Оксфорд не е по-различен от Саут Сентръл в Лос Анджелис или Ист Енд в Лондон. Продължаваше да обича града, но знаеше, че както навсякъде в човешкия свят, така и тук всичко божествено е опръскано с кръвта и сивото вещество на не един труп. Просто така беше устроен светът, бе разбрал той, независимо дали става въпрос за Венис Бийч, Осмо авеню или някоя главна английска улица.
Паркира на Сейнт Джайлс и изтича до фоайето на Сейнт Джонс, където го чакаше Джо. Изглеждаше невероятно красива, като картина на Артър Ракъм, облечена в избелели дънки и кожено яке на Ралф Лорън. Естествено къдравата й тъмнокестеня-ва коса се спускаше тежко до раменете. Очите й бяха с цвят на въглен, имаше светла кожа, високи скули и плътни устни.
— Извинявай, че закъснях.
— Нали си те познавам, татко — отвърна Джо с усмивка.
Гласът й беше леко дрезгав — глас, който би покорил всеки мъж, успял да устои на външния й вид.
Филип сви рамене и й предложи кавалерски ръката си.
— Добре. Значи сме готови да папкаме с мама?
— Абсолютно — отвърна тя весело.
Тръгнаха по Сейнт Джайлс.
— Е, как е? Липсва ли ти Ню Йорк? — попита Филип.
— Не още.
— Не говориш много за предишния си живот.
— Ами, нямам кой знае какво да кажа. И, татко, „предишен живот“ звучи малко странно. Тук съм само от половин година.