Знаеше, че прави грешка, още преди да свърши. Филип я погледна гневно.
Мънро остана невъзмутим като ледена статуя.
— Напълно съзнавам колко е сериозно положението — каза той. — И смея да ви уверя, че ние също имаме някои теории. Благодаря за отделеното време. Сега, ако ме извините…
— Какво?! — възкликна Лора. — Ще пренебрегнете всичко, което ви казах, а следващото убийство е предвидено за малко след девет? След… — тя бързо си погледна часовника — малко повече от час!
— Опасявам се, че да, госпожо Нивън. Не разполагам с много хора. Екипът ми се състои от двадесет полицаи, които се занимават с, нека го наречем, по-традиционния начин на разследване. Освен това какво очаквате да направя?
Уместен въпрос, разбира се. И Лора, и Филип си го бяха задавали в колата, без никой от двамата да го изрази гласно. Дори ако бяха прави и главният инспектор приемеше версията им, с какво им помагаше тази информация в момента?
— Вижте — каза Мънро с необичайно мек тон. — Госпожо Нивън, оценявам загрижеността ви. Сигурен съм, че имате само най-добри намерения, но…
— Няма нищо — прекъсна го Лора, бързо си взе чантата и стана. — Извинете за безпокойството. Ще ви оставим да си водите разследването по вашия начин. Дано да сте прав.
Намръщеният Мънро влезе през летящите врати на криминологичната лаборатория и главният съдебен лекар Марк Лангам погледна помощника си с израз, който казваше: „По дяволите, пак е в гадно настроение“.
— Дано имате добри новини — рече троснато Мънро.
Без да каже нищо, Лангам го поведе към една стъклена маса с ръб от бяла пластмаса в средата на стаята. Върху стъклото лежеше нещо подобно на рентгенова снимка, 30X30 сантиметра. В средата се различаваше черно-бял образ с дължина около седем сантиметра — четвърт овал с дребни точици и чертички по края.
— Какво е това? — попита Мънро. Лангам нагласи над образа лупа.
— Погледнете по-внимателно.
Мънро се наведе и започна да движи лупата над снимката.
— Частичен отпечатък — поясни Лангам. — Белезите по края са… шевове. На скъпи обувки.
Мънро се изправи.
— Ръчна изработка?
— Най-вероятно.
— Нещо друго?
— От този частичен отпечатък приличат на номер десет, стандартна широчина.
— Къде го намерихте? — попита Мънро и изведнъж тонът му прозвуча значително по-бодро.
— До къщата, близо до мястото, където беше завързана лодката — отвърна Лангам и му подаде няколко черно-бели снимки, на които отпечатъкът едва се забелязваше в калта.
Докато Мънро ги изучаваше, Лангам заобиколи масата и отиде до един работен плот. Повърхността от пресована стомана беше безупречно чиста. Върху плота, опрени на стената, бяха наредени множество уреди, всичките с цифров дисплей и изчистени линии. Пред тях имаше две петрита (лабораторни чашки).
— Намерихме ги в отпечатъка — каза Лангам и вдигна с пинсета парченце материя от едното пет-ри. — Кожа, качествена, нова.
— А това какво е?
Лангам вдигна подобно по размер парче зелена материя от другото петри.
— Пластмаса. Вид полипропилен, за да съм точен. Но и този е много качествен материал, скъп полимер, изключително лек, но много здрав.
— И беше в отпечатъка?
Лангам кимна и каза:
— И в микроскопични количества по една следа, водеща от спалнята на първия етаж в къщата до пристана зад приземния етаж.
— Можете ли да изкарате още нещо за тази пластмаса? Много ли е особена? — попита Мънро.
— За съжаление, не е чак толкова рядка, а и по фрагментите, които открихме, няма никакви означения. Щеше да е добре да имаме едно парче с щампа на производителя.
— Да бе, и жена ти да те моли за секс довечера.
Лангам се разсмя и посочи първото петри.
— С това може да имаме повече късмет. Такива обувки ръчна изработка и с такава скъпа кожа не се продават в супермаркетите.
Мънро взе пинсетата и вдигна парченцето кожа към светлината. Нямаше нищо особено — лъскава кафява кожа с дължина два-три милиметра.
— Ще проверя базата данни и ще изпратя хора при обущарите в града. Смяташ, че са нови?
— Кожата със сигурност е нова, а и отпечатъкът е изключително ясен. Възможно е само подметките им да са сменяни скоро.
— Да не бързаме все пак да възлагаме големи надежди на това — каза Мънро. — И… за момента го дръжте в тайна.
После тръгна към вратата и без да се обръща, добави:
— Добра работа, Марк.
Адептът търпеливо чакаше в колата вече от близо шест часа. Почти не откъсваше очи от номер 268 на Принсес Стрийт. Видя как обитателите и техните приятели няколко пъти влизаха и излизаха. В 18:04 дойдоха двамата студенти, които живееха заедно с приятеля на Саманта Саймън Уелдинг. Двадесет и седем минути по-късно дойдоха две момичета, третокурснички в оксфордския университет „Брукс“, Ким Райвдън и Клаудия Мичър. Всички останаха в къщата още двадесет и една минути, след което четиримата излязоха заедно в 18:52. От проучванията и контактите си Адептът знаеше, че двете момчета, които живееха със Саймън Уелдинг в номер 268, Дан Смит и Ивлин Роуз, както и двете момичета, няма да се приберат поне до единайсет часа. Саймън Уелдинг спря пред къщата със своята очукана десетгодишна „Мазда“ в 19:32. Той нямаше да излезе жив оттам.