Ранкин го погледна с недоумение.
— Видях го на идване, излизаше от паркинга с една много лъскава спортна кола.
— Кънингам ли казахте? Да, да, сещам се. Не бих казал, че го познавам лично, той е първокурсник. Но съм го виждал с колата, разбира се, кой не е? — Ранкин се разсмя.
— Навярно сте чували и за баща му — намеси се Роджърс.
— Разбира се, чувал съм… Човекът библиотека, великият филантроп. Всъщност Бриджис май е наставник на Ръсел. Но какво общо има той с всичко това?
Мънро протегна ръка, като че ли не беше чул въпроса.
— Благодаря за отделеното време, доктор Ранкин, А също и за това — каза той и потупа папката, която беше притиснал до гърдите си.
Навън грееше ярко слънце. Отвъд паркинга имаше игрище за ръгби и група играчи в спортни облекла и с качулки на главите обикаляше терена.
— Искам да ми доведете Малкъм Бриджис в управлението възможно по-бързо — каза Мънро.
— Кажи на Грийн да зареже всичко и да се заеме със списъка на момичетата. Искам да знам къде се намират в момента и искам всяко да бъде разпитано. Ясно ли е?
Роджърс кимна.
— Междувременно аз ще издействам заповед. Мисля, че е време да посетим господин Ръсел Кънингам, какво ще кажеш?
ОКСФОРД: 29 МАРТ, 11:05
В доброто старо време, описано от Ивлин Уо, Себастиан Флайт идва в Оксфорд със своето мече Алойшъс и се настанява в помещенията на приземния етаж в Крайстчърч Колидж, където стените са боядисани в светлосиво и са украсени с изящни китайски литографии. Век по-късно някои студенти със съвсем различно потекло от това на семейство Флайт, но с почти същите парични запаси, предпочитаха да са по-независими от университета. Затова техните родители им купуваха апартаменти, чиито цени бяха от четвърт милион лири нагоре, с изглед към Чаруел и близо до удобствата на градския център.
Подобни жилища имаха вградена система за прахосмучене (за да е по-лесно на домашната помощница) и подземни гаражи за три коли. Именно в един такъв дом Ръсел Кънингам се наслаждаваше на своята първа година в Оксфордския университет. Смяташе, че това е идеалното място за гости и забавления, а също така, че е напълно подходящо за единствения син на един от най-заможните британски предприемачи, Найджъл Кънингам, познат сред снобите на Оксфорд (които с радост приемаха неговите щедри дарения от милиони лири) като Човекът библиотека. Това прозвище винаги биваше произнасяно с голяма доза сарказъм, защото въпреки факта, че Кънингам наскоро беше финансирал построяването и снабдяването с книги на най-голямата библиотека на университета, всички значими хора в Оксфорд смятаха, че единствените книги в дома на Найджъл Кънингам са за оцветяване.
Мънро тъкмо излизаше от управлението, когато инспектор Роджърс му се обади от своята кола, паркирана пред дома на Кънингам.
— Трябва да го видите лично, сър. Ще ви се стори като Коледа и рождения ви ден наведнъж.
След пет минути Мънро спря пред шикозна сграда с апартаменти, намираща се досами Темз Стрийт, срещу кръчмата „Край реката“. Роджърс го чакаше отпред.
— Само погледнете — измърмори той, когато Мънро слезе от колата. — Аз с инспекторската си заплата не мога да си позволя такова нещо, а някакъв осемнадесетгодишен сополанко си докарва момичетата тук в проклетия си „Морган“.
Мънро се усмихна.
— Не знаех, че си способен да изпитваш завист, Джош.
— Още нищо не сте видели — отвърна Роджърс и поклати глава. — Мисля, че няма да е зле да му посвием сармите на този сополанко.
На площадката пред апартамента на Кънингам ги чакаха двама униформени полицаи. Мънро и Роджърс влязоха в просторна дневна. От две огромни тонколони се носеше музиката на Оскар Петерсън.
Стената срещу вратата беше от стъкло, с изглед към Чаруел и средновековните кули на Оксфорд. На преден план се виждаше окъпаната от слънце катедрала на Крайстчърч Колидж. Незнайно защо точно в този момент Мънро си спомни един виц за Оксфорд, беше го чувал, когато той самият следваше тук. В него се казваше, че много хора обичат да летят над града с делтапланери или балони не само заради гледката, но и защото винаги има добри термали. Шегата беше при обяснението, че топлият въздух идва от спуканото самочувствие на надутите професори, докато всъщност истинската причина беше повсеместният пясъчник, който отразяваше топлината на слънцето.
Ръсел Кънингам се беше излегнал до прозореца на черен кожен стол на дизайнера Джордж Нелсън. До него стоеше един полицай. Кънингам беше висок, рус, красив и загорял. Тенът, както Мънро разбра впоследствие, беше придобит на една кратка, но изключително приятна ски ваканция в Андора, от която младежът се беше върнал само преди две седмици. Облечен в маркови дънки и черен кашмирен пуловер, той беше образец за разглезено синче на милиардер. Стана, когато Мънро влезе, но главният инспектор не му обърна никакво внимание и последва Роджърс, който мина през стаята и тръгна по един коридор.