— Любимата книга на Чарли — повтори Лора думите на Сабрина. И добави: — Върху ключа има номер.
Номерът беше 112.
— Сигурно е на страница — каза Филип и запрелиства книгата, докато не стигна до страница 112.
Хвърлиха един бърз поглед на първите два абзаца и почти едновременно забелязаха аномалията. В средата на единия абзац, насред изречението, нишката се губеше и то завършваше с думите: гара „Падингтън“, клетка четиринадесет, купонът на Джеф, сладко паунче.
Филип стана и отиде до прозореца. Сивите сгради отвън и сивото небе се сливаха в общ сив пейзаж. Следобедното задръстване беше започнало и колите се трупаха по Ню Крос Роуд. В края на улицата четирите платна коли не помръдваха, ауспусите им бълваха изгорели газове във въздуха.
Той не забеляза безупречно чистата черна „Тойота“, паркирана отсреща.
— Говори ли ти нещо?
— Да, мисля, че да — отвърна Лора. — Да тръгваме.
Взе книгата под мишница и попита:
— Искаш ли да караш, или ще оставиш на мен?
Гара „Падингтън“ се намираше на десетина километра от Ню Крос по права линия, но им отне почти деветдесет минути да се преборят с трафика, включително двадесетте, които прекараха в чакане на Пал Мал, поради ремонтни работи в близост до Пикадили Съркъс. Слънцето вече беше залязло. Наближиха Темза от юг и свиха по Прейд Стрийт. Мъждивите неонови лампи, които хвърляха бледа червена и жълта светлина, само подчертаваха окаяното състояние на старите мръсни сгради от двете страни на улицата. На партерните етажи имаше евтини магазини за дънки и зали с машини за пийпшоу.
Гарата гъмжеше от хора, запътили се в различни посоки. Клетките за багаж се намираха между едно билетно гише и кафене, наречено „Пътна среща“. Пред всяка имаше малък панел с цифри.
— Е, ще ми кажеш ли най-сетне комбинацията и какво означава „сладко паунче“? — попита Филип.
— Имам ли избор? — отвърна Лора с въздишка.
— Мисля, че не.
Лора се облегна на клетките и загледа потока пътници. После се обърна към клетка номер 14 и каза:
— Това е прякорът ми. Или поне прякорът, с който ме наричаше Чарли.
Филип изсумтя.
— Запознахме се на един купон в Оксфорд през осемдесет и втора. Беше в огромна къща на Бенбъри Роуд, собственост на родителите на мой колега, Джеф… Джеф Таунсенд, ако не се лъжа. Както и да е, след този купон Чарли винаги ме наричаше „сладко паунче“.
— И защо?
— На купона носех жакетче от паунови пера.
Филип за миг я погледна удивено, после прихна.
— Беше отдавна — намусено каза тя. Изражението й го разсмя още по-силно.
— Извинявай — успя да каже най-накрая той. — Но като си те представя с дрешка от паунови пера… Та тя е…
— Безценна?
— Ами, да.
— По него време ню-уейвът беше в разцвет, помниш ли? Сигурно си носел копринена риза и кубинки.
— Никога не съм обувал кубинки — отвърна възмутено Филип.
Сега беше ред на Лора да се разсмее.
— Обаче, когато се запознах с теб, имаше малка ужасна плитчица.
— Беше си истинска опашка, но както и да е. Каква е комбинацията?
Лора погледна панела и започна да натиска цифрите. Филип наблюдаваше. 1… 9… 8… 2. После тя натисна „enter“, хвана дръжката и дръпна.
Вътре имаше навит на руло лист хартия, завързан с черна копринена панделка, а до него диск в прозрачна опаковка.
Филип бръкна и извади нещата.
— Сигурно е DVD — каза той и развърза панделката. — А това е… Хм, интересно. Дори с моя латински мога да го преведа.
Най-отгоре на страницата пишеше: Principia Chemicum by Isaacus Neuutonus.
По пътя към Оксфорд почти не разговаряха. Движението беше понамаляло и след двадесет минути стигнаха до А-40, откъдето щяха да излязат на магистралата, за да изминат осемдесетте километра до вкъщи. Бяха погълнати от собствените си мисли и всеки правеше свой анализ на случилото се, без все още да е готов да го сподели с другия. Филип караше, а Лора изучаваше документа на Нютон. Текстът беше с дребни, красиво изписани букви на някакъв непознат език, или пък сложно кодиран, така че приличаше на пълни безсмислици. От време на време имаше редове на латински, някакви рисунки, странни символи, схеми и таблици, пръснати по страницата сякаш безразборно. Когато излязоха от осветения град обаче и поеха по магистралата, където от двете страни се простираха обширни полета, стана твърде тъмно за четене.
— Очевидно е фотокопие — каза Лора. — Но какво означава?
— Ще ми се да бях внимавал повече в часовете по латински в училище — каза Филип.