— Завържи им китките за пентаграмата. Вие двамата, сядайте долу — обърна се той към двамата мъже.
После опря дулото на пистолета в гърба на Бриджис и го побутна, така че той да го усети между лопатките си.
Филип свали раницата и я остави наблизо, преди да седне на каменния под. Лайтман мина зад пентаграмата, продължаваше да ги държи на мушка. Ритна раницата на Филип по пода, без да изпуска от очи Лора, която клекна и започна да омотава лепенката около китките на Филип. Когато свърши и тръгна към Бриджис, Лайтман провери работата й.
— А сега седни и ти, ако обичаш — каза й, когато тя привърши с връзването и на Бриджис.
И за секунди омота с лепенката и нейните китки към пентаграмата.
— Така, а сега да се залавям за работа.
Лора се извърна с отвращение.
— Само си губиш времето — каза Бриджис с тих, но властен глас.
— Не ме ядосвай, Малкъм — отвърна му Лайтман грубо. — Макар че така или иначе ще умреш, не ме карай да ти описвам някои начини на умиране, няма да ти е приятно, уверявам те.
— Заклинанието е фалшиво.
— Нима?
— Чарли Тъкър е разбрал какво се каните да направите и е променил кодирания текст. Той очевидно е бил искрено вярващ. Убихте го твърде рано, професоре.
Известно време Лайтман гледа Бриджис мълчаливо. Когато най-сетне проговори, гласът му беше странно тих и смирен.
— Не съм поръчвал да убият Тъкър.
— Е, който го е направил, ви е оставил с едно безполезно заклинание, което няма да призове и духче, да не говорим за Мефистофел.
Очите на Лайтман потъмняха от ярост.
— Мисли, каквото искаш, Малкъм — каза той злостно. — Предполагам, че това е част от обучението ти. Представям си какво пише в наръчника: Похват номер 72 „Опитайте да обезкуражите противника си, като му предоставите привидно заплашителна, но всъщност невярна информация“.
Бриджис само сви рамене.
— Добре, както искаш. Ще изчакаме и ще видим.
— Дали? — излая Лайтман и пристъпи към него. — Може да ти спестя чакането. — И вдигна пистолета към главата на Бриджис.
— Не! — изпищя Лора.
Лайтман се обърна към нея и Филип и размаха пистолета.
После се разсмя, отстъпи крачка назад и огледа тримата си вързани за пентаграмата заложници.
— Колко сте жалки!
— Я млъквай, Джеймс — тросна му се Лора. — Ако някой тук е жалък, това си ти. Май наистина си се побъркал.
Лайтман се наведе към нея и тя усети дъха му по бузата си.
— Дори не подозираш, нали, Лора?
— Какво да подозирам? — изсъска тя. — За какво говориш, по дяволите?
— Как за какво? За това коя е последната жертва, разбира се — отвърна той с усмивка.
Трябваха й няколко секунди да осъзнае какво й казва.
— Виждам, че вече разбираш — каза той студено. — Дъщеря ти ще бъде убита след… — той си погледна часовника — около четиридесет и пет минути. После Джулиъс ще вземе черния й дроб и ще го донесе тук.
Кръвта се смръзна в жилите й. Сякаш я обля ледена вълна. До нея Филип се дърпаше яростно, опитваше се да се освободи от пентаграмата.
— Спокойно, господин Бейнбридж, знам какво ще ми кажете — рече тихо Лайтман. — Че няма да ми се размине, нали? Но кой ще ме спре? Мънро ли? Та той си няма и представа.
Лора беше обзета от ужас. Представяше си как Джо е сама в къщата в Удсток, а безмилостният Джулиъс Спенсър се промъква през задния вход. Филип седеше до нея със затворени очи и здраво стиснати устни. Беше страшно пребледнял.
— Сигурно се чудите как Мънро не е разбрал, че Джо е последната ми жертва. Прав ли съм?
Никой не отговори на въпроса, но и Лайтман сякаш не очакваше отговор, затова направо продължи:
— Макар нашият главен инспектор да е пословично тъп, този път вината не беше изцяло негова. Нали се сещате, че Джо… мога ли да я наричам така? Та значи Джо е използвала името на втория си баща, Нюкъм. Както знаеш, Лора, тя се подписва така във всички официални документи, следователно това е името, което фигурира и в университетското й досие. Него е използвала и при психологичните тестове. Как мислиш, че Мънро би се сетил за това?
Бриджис въздъхна нарочно дълбоко и Лайтман отново насочи вниманието си към него.
— Както вече казах, професоре, губите си времето — рече младият мъж.
Лайтман отново насочи пистолета към него. Ръката му трепереше и Лора изведнъж си спомни какво й беше казал в кабинета си в Бодлеанската библиотека преди седмица. Спомни си странното устройство, което беше използвал, за да облекчи болките от артрита. Но сега не можеше да направи нищо. Ръцете й бяха така здраво стегнати, че едва усещаше пръстите си.