Част втора
Кадилакът напредваше бавно. Не всеки ден имаше време за него, пък и в повечето случаи успяваше да задели само половин-един час. Части се намираха трудно, защото не искаше да ги поръчва по редовния канал, освен когато си имаше извинение. Пък и да превърнеш един красив и луксозен, но иначе тежък и тромав автомобил в нещо като полу-спортно чудо… Да очакваш от него да бие „Харли“… Дом действаше малко на автопилот, защото само щом си помислеше какво иска да прави с този кадилак, животинчето в главата му забиваше зъби в сочния мозък зад синусите му.
Междувременно животът си течеше. Сали се оправи и се върна на работа. Беше още по-тиха и унила от обикновено. Сянка на самата себе си. Понякога идваше в сервиза, сядаше наблизо и наблюдаваше как Рони налива бензин от време на време и пие през останалото време — или пък как Дом с мрачна упоритост рови в червата на колите.
А веднъж се появи Джими. Докара своя очукан „Кадилак“ до входа на сервиза, слезе и махна на Дом:
— Слушай, красавецо, я ела насам!
Без да бърза, Доминик се избърса в един парцал и се приближи.
— Бебчето нещо взе за закъсва — поясни Джими. — Не обичам да се деля от нея, но смятам да ти я поверя. Искам да я стегнеш от а до я. Става ли?
Дом сви рамене.
— Рони, имаш ли бира? — Полюбопитства рошавият им клиент. — Не, не тази пикня. От моята. Знаеш.
Рон поклати глава.
— А ще слезеш ли до супера да купиш?
Този път бензинджията сви рамене:
— Що не? Не вярвам да залипсвам чак толкова…
— Бягай тогава.
Едва когато „Фордът“ на Рони изчезна по пътя, Джими свали безгрижното изражение от лицето си и попита:
— Това ли си намислил, което си мисля, че си?
— Не знам за какво говориш. — животинчето предупредително гризна някой нерв в мозъка на Дом.
— Много добре знаеш. Там отзад имаш един „Кадилак“ също като моя и го човъркаш всяка свободна минутка.
— Добра осведомителна агенция имаш.
— Дано е по-добра от тези на някои. Виж — той вдигна капака на колата си. Двигателят, макар и поизцапан, изглеждаше идеално. — Мърка си като котка. Винаги съм я поддържал добре. Може да съм перко — демонстративно завъртя пръст на слепоочието си — но се грижа за колата си. И за себе си… горе-долу. Използвай я за претекст. Поръчай си всичко, което душа ти иска. Елвис никога не би се усъмнил в мен. Аз съм си получил своето.
— Ами! — Дом още се чудеше как да реагира на тази странна покана. Харесваше Джими. Съжаляваше, че не го е срещал приживе… но може би тогава той е бил друг. Спомняше си онзи филм с Вал Килмър…
— О, да. Две неща ще ти кажа. Едното е, че ние с теб хич не сме нормални хора, не само щото сме мъртви. Градът ни държи в хватката си — и иска да прилапа всеки един друг… и никога да не ни пусне. Ноктите му са от стомана без кадифени калъфки. Понякога градът дори говори с устите ни и мисли с главите ни. Другото е, че колкото по-далеч отиваш от този град, толкова по-малко те има. Навремето го изпитах на гърба си. От тогава съм най-верният фен на Рокендрол Рай. Едно време може да съм бил на друго мнение за умирването, обаче това местенце ми е много по вкуса.
— Това пък защо ми го казваш?
— Приказка да става. — Джими тръсна глава. — Виж и това. — Отвори багажника. — Не ме питай откъде я имам и няма да те лъжа. Но съм сигурен, че никой в града освен бившия й собственик, мир на праха му, не е знаел и все още не знае за нея. Пазил съм я като патката си.
Там долу, сгушена в гънките на намаслен брезент, почиваше най-прелестната двуцевна голямокалибрена пушка, която Доминик беше виждал. Имаше и кутия с муниции. Той протегна ръка и затвори багажника с такова внимание, сякаш вътре имаше атомна бомба.
— Поверявам ти я — добави Джими.
— Но…
— Виж сега, не искам да знам какво си замислил, нямам намерение да ти се бъркам или нещо такова. Просто я прибери при себе си, погрижи се за бебчето ми… и до там да си остане. Да ми е чиста съвестта. Все пак, играем покер с Елвис всеки петък. А, ей го Рони с бирите. Нали имаш половин час?
Доминик кимна.
— Да пийнем по едно и да попеем тогава.
— Не пия.
— Аз ще пия в такъв случай. За Доминик Бърч, адски смелото копеле. Съчинявал ли си нещо ново напоследък?
— Ами-и…
— Хайде, хайде. Излей си душата. Знаеш, че съм най-добрият писач на песни, нали?
Не можеше да му се отрече самочувствието, реши Дом. Но кимна.
Джими взе китарата си от задната седалка.
— Пий и пей! — Рече и се засмя. В смеха му определено имаше нещо налудничаво.