Кимнах.
— Чудя се дали можете да ми кажете какви стъпки сте предприели, за да се справите с тях?
Той въздъхна дълбоко.
— Още тогава ти казах, че проблемите не са прости. Не мисля обаче, че дори аз разбирах колко сложни са наистина, преди да поема този пост… За да се преборя с прираста на населението, предложих данъчни облекчения на всяко семейство, което има три деца или по-малко, и тежки наказания за онези семейства, които имат четири деца и повече. Освен това отделих десет милиона кредита за разпространяване на информацията за контрол над раждаемостта в Големия западен континент.
— Забелязахте ли някакви подобрения?
— Не такива, каквито бих искал, но определено има намаляване на прираста на населението.
— Може ли вашият кабинет да ми даде някакви данни, за да го потвърдят?
— Страхувам се, че не. Имаме планетарна цензура, а и последните цифри няма да са готови още година.
Фактът, че не подкрепи твърдението си, не ме изненада. Данъчните наказания бяха безсмислени за едно семейство, което нямаше пари да плаща каквито и да било данъци. А колкото до клиниката за контрола над раждаемостта на Големия западен континент, ако въобще съществуваше — можех да си представя реакцията на сентабелите като избраници за намаляването на населението: ще сметнат, че е нов план, който да отслаби силите им, и веднага ще започнат да раждат повече деца.
Но не можех да споря. Пепон искаше наистина честна книга. Тонка се бе съгласил на интервюто само защото Мастерсън го бе убедил и можеше да го прекрати, когато си поиска.
— А за проблемите с околната среда, сър?
— Разбрах, че си ходил пак на планината Пекана.
— Да.
— Тогава знаеш какво правят там.
— Унищожават я. За десет или двайсет години цялата почва там ще ерозира.
Той кимна.
— Знам. — Погледна ме право в очите. — Но трябва да знаеш, че ръцете ми са вързани.
— Вие сте президентът. Не можете ли да направите нещо?
— Моето президенство е резултат от компромис между богодите и кия. Ако облагодетелствам едните за сметка на другите, след седмица ще изхвърча от поста си… Мисля, че съм добър президент, така че се примирявам със ситуацията, колкото и да е отвратителна.
— А разрушаването на околната среда, което се наблюдава на цялата планета и върху земи, които не са собственост на богодите или на кия?
— Не си бил уведомен правилно, Матю — каза искрено той. — Всъщност ние сме в процес на разработване на земя, с която е било злоупотребено.
— Не искам да ви противореча, господин президент, но бях на Големия западен континент — той се превръща постепенно в друга Прашна купа.
Тонка вдигна рамене.
— Е, да, сентабелите — изрече презрително той. — Какво може да се направи с тях?
— Видях какво е направила армията ви с тях.
— Моята армия не е направила нищо друго, освен да възстанови мира и да прекрати безредиците, организирани от враговете ни.
— Сентабелите ваши врагове ли са?
Той посочи записващото устройство.
— Изключи това нещо!
Протегнах ръка и изключих устройството.
Тонка ме погледна, зениците му се свиваха и разширяваха.
— Нима се опитваш да ме изкараш маниакален масов убиец?
— Не, сър. Просто ме интересуваше мнението ви за различните ситуации, които видях на Пепони.
— Разбира се, че убиваме сентабелите! Те опитаха да се отделят и да сформират собствено правителство, саботираха всичките ми усилия да подобря условията на Големия западен континент, убиха представителите ми, отказват да плащат данъците и дори понечиха да организират своя армия! Какво би искал да направя?
— Не съм аз този, който трябва да каже, сър. Само се опитвам да получа вашите отговори.
— Те са като рак върху лицето на Пепони — каза твърдо Тонка. — А когато някой има рак, той го изрязва.
— Видях изгорено селище и на сенобите.
— Сенобите са лакеи на сентабелите! — Той продължи да се взира в мен. — Няма да отговарям на повече въпроси по тази тема. Стъпваш на несигурна почва, Матю.
— Добре. Приключихме с тази тема. — Посочих към записващото устройство. — Може ли?
Изгледа го за миг, после кимна.
— Благодаря. — Включих го отново. — Вчера имах интересен разговор с един човек, собственик на магазин в центъра на Беренджи.
— О?
— Разпродаваше стоката си, защото се готви да напусне планетата. Каза ми, че сте прокарали нов закон. Който не е гражданин на Пепони, не може да притежава повече от четирийсет и девет процента от бизнес тук.
— Така е.
— Бихте ли ми казали защо?
— Каквото и бъдеще да има Пепони, от огромно значение е да имаме контрол върху съдбата си. Именно това означава един свят да е независим. Но ако се огледаш наоколо, ще видиш, че най-големите хотели, главните рафинерии, много от големите ферми и повечето от компаниите за внос са собственост на чужди корпорации. Имат власт върху икономическия живот или смърт на Пепони, защото ако решат да си тръгнат, нашата икономика и търговски баланс ще се срутят. Следователно реших, че нито един чужденец няма да притежава по-голямата част от който и да е бизнес на Пепони, за да сме сигурни, че никога няма да ни напуснат.