— Но доколкото разбрах, синдикатът „Вейнмил“ се е освободил от всичката си собственост на Пепони преди година.
— Да — каза с усмивка Тонка, — но техните хотели, банка и фабрики останаха.
— А какво става, ако някой иска да продължи бизнеса си?
— Тогава му правим честно предложение за петдесет и един процент от бизнеса.
— А ако откаже?
— Тогава настояваме да докаже собствеността си като граждани на Пепони или конфискуваме бизнеса.
Наведох се напред и изключих записващото устройство.
— Кой гражданин на Пепони получава петдесетте и един процента от всяка компания?
— След като спря да записваш, мисля, че си се досетил.
— Вие притежавате петдесет и един процент от всеки бизнес?
— Не точно петдесет и един процента и не точно от всеки бизнес — отвърна той. — Но все пак притежавам достатъчно… Спомняш ли си, Матю, че веднъж ти казах защо никой нямаше нищо против богатството на Буко Пепон? От вожда се очаква да бъде най-богатият член на племето си — а аз съм вождът на цялата планета.
Бях изненадан от признанието му за голямото богатство точно както ме изненада и Пепон с изтъкването на своето, и още веднъж осъзнах колко по-различно мислят на Пепони в сравнение с хората.
— Колко сте богат?
Той вдигна рамене.
— Ще трябва да попиташ счетоводителите ми.
— Къде са те?
— На Делурос VIII.
— Мислех, че е незаконно гражданин на Пепони да инвестира пари извън планетата.
— Така е — съгласи се той. — Но не е незаконно сделките да се извършват на Делурос.
— Зная, че обичате тази планета толкова много, колкото и Пепон. Той инвестираше всичките си пари тук. А вие защо не го правите?
Тонка въздъхна.
— Огледай се наоколо, Матю. Корупцията е широко разпространена на Пепони. Инвестирам част от парите си тук, но не искам да пълня джобовете на служителите богоди, кия и соротоби. Ако дойде време, когато съм сигурен, че парите ще са за доброто на народа, ще върна всеки свой кредит тук.
— За да изчезне цялата корупция на Пепони, ще трябва доста дълго да чакате.
— Търпението ми е безкрайно.
— При дванайсет процента годишно предполагам, че и аз бих бил безкрайно търпелив — подхвърлих, а той се изсмя одобрително.
Включих отново записващото устройство.
— Причината този собственик да напуска планетата е — продължих, — че не е гражданин на Пепони. Искаше да стане такъв, но таксата за гражданство била вдигната от петдесет кредита на трийсет хиляди и той се чувстваше изнуден: или трябваше да даде петдесет и един процента от бизнеса си, или да плати трийсет хиляди кредита, за да запази това, което от самото начало си е негово. Имате ли отговор на това, господин президент?
— Да. Когато за пръв път съобщихме, че ще прокараме закон, с който да ограничим собствеността на чужденци до четирийсет и девет процента, много корпоративни служители подадоха веднага молби за гражданство на Пепони, Открихме, че Републиката им позволява да запазят и предишното си гражданство. Което означаваше, че заобикалят желанията ни само за някакви си петдесет кредита. Ето защо вдигнахме таксата за гражданство на трийсет хиляди. Колкото до твоя собственик на магазин, той е нещастна жертва на разпоредби, прокарани да спрат големите корпорации да заобикалят законите ни. Ако ми дадеш името му, ще видя какво изключение може да се направи в неговия случай.
Замълчах и се опитах да реша дали предложението му беше искрено. Съмнявах се, но реших да го приема.
— Не му знам името — отвърнах накрая, — но ще го изпратя утре.
— Разбираш, нали, че нищо не обещавам — продължи Тонка. — Трябва да теглим чертата някъде. Но ще се опитам. — Усмихна се. — Следващият въпрос?
— Какво стана с фермите на Буко Пепон в Зелените земи?
— В добри и компетентни ръце са.
— На семейството му ли?
— В добри и компетентни ръце — повтори твърдо той. — Следващият въпрос?
— Разбрах, че сте построили два нови затвора в Беренджи. Защо?
— Защо въобще се строят затвори? За да се затварят затворници там, разбира се.
— Какви затворници?
— Онези, които нарушават закона. Какви други има?
— Политически например.