— Това е като да ходиш по въже — отвърна той. — Имам една десета от властта на Пепон и десет пъти повече от проблемите му.
— Обзалагам се, че животът на рибар изглежда като изкушение понякога.
— Това е спокоен и приятен живот — откликна той. — Има времена — добави с кисела усмивка, — когато изглежда дори още по-спокоен, като го сравниш с настоящето.
— Имам един последен, неофициален въпрос към вас — казах, ставайки да си вървя.
— Какъв?
— Щяхте ли да приемете президентския пост, ако знаехте какво ви очаква?
— Тук съм и давам най-доброто от себе си — отвърна той. — Това е доста хипотетичен въпрос.
— Но забелязах, че не ми отговорихте.
— Знам.
Бях преполовил разстоянието между резиденцията и хотел „Роял“, когато Йън Мастерсън спря колата си до мен и ме покани да се кача.
— Благодаря. — Настаних се до него. — Започнах да се уморявам.
— Какво носиш там? — Посочи към пакета ми.
Измъкнах дървената скулптура на бароните, която бях купил, и му я показах.
— Хубава изработка — рече той.
— Нали? И я получих на хубава цена.
— От човека, който разпродава бизнеса си ли?
— Откъде знаеш за него? — попитах изненадано.
— Тонка ме повика в кабинета си, след като ти си тръгна… Именно затова потеглих след теб. Иска да напуснеш планетата до довечера.
— Защо?
— Мисли, че се опитваш да го саботираш с тази книга.
— Не му ли каза, че не е вярно?
Той въздъхна.
— Виж, Матю, вече поставих на карта работата си с уреждането на интервюто ти. Ако започнех да споря за оставането ти, и двамата щяхме да напуснем Пепони довечера… Освен това ти видя и чу достатъчно, за да напишеш книгата си, нали?
— Предполагам, че да.
Внезапно сви вляво и миг по-късно карахме по магистралата „Независимост“ извън града.
— Това не е пътя за хотел „Роял“.
— Знам.
— Но багажът ми е там!
— Не се притеснявай за него. Стан Гарднър ще ти го докара на космодрума. — Бръкна в джоба си и извади билет за космическия полет. — Което ми напомни — ето билета ти, акт на учтивост от страна на президентството.
— Благодаря. — Вгледах се в него. — Но има още четири часа до полета ми. Къде отиваме?
— Мислех да те заведа на обяд.
— Не знаех, че има ресторанти в тази посока.
— Няма.
Следващите пет минути минаха в мълчание, а после влязохме в резервата Беренджи в покрайнините на града.
Завихме по неравен и прашен черен път, пресякохме малка горичка и излязохме на хълмиста равнина. Малки групи среброкожи и диви козли ни изгледаха любопитно, но минахме бързо покрай тях и стигнахме до огромен водоем, заобиколен от пъстроцветни птици. Мастерсън спря колата под сянката на едно дърво, после отвори вратите и прозорците, пресегна се към хладилника в задната част на колата и извади две бири и няколко сандвича.
— Мислех, че ще поискаш последното ти хапване на Пепони да е в приятна среда. А и е на път за космодрума.
— Наистина е чудесно тук.
Погледнах към водоема. На повърхността му се показа огромно водно прасе, изрева веднъж и после отново се потопи.
— Често идвам тук да закусвам — сподели Мастерсън. — Паркирам под това дърво, вадя термос с кафе и просто си почивам час или два, преди да отида в кабинета си.
— Изненадан съм, че тук няма никой друг.
— Туристите предпочитат да разглеждат големите резервати, а местните жители са прекалено заети с прехраната си, за да идват тук. Следобед има малко движение, но сутрин обикновено мястото е само мое. — Замълча и погледна към водоема и равнината зад него. — Не знам какво бих правил без това място. Седиш тук в зората на новия ден и почти можеш да забравиш, че останалата планета е в такава каша. — Посочи с ръка надясно. — Преди половин век тук е имало стадо среброкожи, по-многобройно дори от това, което мигрираше към равнините на сибоните.
— Предполагам, че вече ги няма?
Той кимна.
— Беренджи е прекалено голям и им блокираше миграционния път. Знаеш ли, животните могат да се възстановят от много беди, включително и от бракониерство — но започни да унищожаваш естествената им среда и все едно че им написваш епитафия.
— Мислех, че бракониерството е убило земните кораби и саблерозите.
— Само защото бракониерите знаеха къде да ги намерят. Отнеми деветдесет процента от територията на което и да е животно и то няма да успее да се скрие от бракониерите. Хардуик и неговите приятели са взели милион очни камъни за една година на Пепони, а не са причинили и наполовина вреди на земните кораби, колкото фермерите.
Отпих от бирата си.
— Съвсем се обърках — казах накрая. — Къде се пада Беренджи оттук?