— И какво представляваше?
— Беше един необикновен малък диг и стана един необикновен голям диг. — Тя внезапно спря. — Надявам се, че думата „диг“ не те обижда. С нея съм отраснала и никога не е звучала неподходящо преди Независимостта.
— Не — отвърнах. — Все още се опитвам да не мисля за тях като за синьохрилковци. Предполагам, че се дължи на влиянието на Хардуик.
— Моля те да не използваш тези думи пред Нора — каза сериозно тя. — Това е термин, заради който можеха да те убият дори и преди Независимостта.
— Досещах се. Между другото, видях само една холограма на майка ви, а и не я споменавате в книгата си. Кога е умряла?
— Около трийсет години след холограмата. — Трябва да съм изглеждал озадачен, защото тя продължи: — Майка ми избяга с друг мъж, когато бях на три години.
— С колонист ли?
— Те бяха единствените мъже, които познаваше… Доста луда тълпа живееше на около час северно от Беренджи. Ловуваха, празнуваха и се съзтезаваха помежду си кой да създаде най-чудесното имение — но с някои малки изключения просто си изкарваха прехраната и не произвеждаха повече, отколкото те и техните работници можеха да употребят. Доста привлекателен живот за жена, която винаги е трябвало да работи и никога не е познавала разкоша.
Тя замълча и аз реших, че е време да сменим темата.
— От албума разбрах, че Джони Рамзи е посетил фермата ви.
— Джони Рамзи винаги е бил преди всичко политик, дори и когато не е имало пост, за който да се кандидатира. Спираше във всяка ферма, която откриеше, само за да се здрависа и размени няколко думи. Бях едва на четири тогава и наистина не си спомням посещението му. — Изведнъж се усмихна. — Баща ми казваше, че може да си живее чудесно само от напечатани грамоти с „Джонатан Рамзи спа тук“.
— Сигурно е бил една от най-колоритните личности, стъпили някога на Пепони.
— Всички бяха доста интересни тогава — отвърна тя. — Лично аз бих предпочела Риса Грийн.
— Ами Хардуик?
Тя поклати глава.
— Той прекарваше цялото си време в пустошта. А Риса беше винаги в центъра на нещата. Забогатя осем или девет пъти на Пепони и се разори пак толкова… Знаеш, разбира се, че по едно време беше крал на богодите?
— Чувал съм.
— Сега това е много болен въпрос за тях и са го отписали от учебниците по история, но е истина. Богодите винаги са били най-голямото племе на Големия източен континент… Но когато хората започнали да пристигат на Пепони, те отказвали да имат каквито и да е отношения с нас. Не искали да търгуват или да работят за нас, дори не ни пускали да минаваме през тяхната територия. Риса влязъл в земите им буквално на шега; не можел да говори езика им и не водел преводач със себе си. — Тя се усмихна. — Две години по-късно станал техен крал.
— И как е успял?
— Зависи в коя история ще повярваш. Според него открил две воюващи селища, предложил услугите си — и своя молекулярен разрушител — на по-малкото, спечелил битката и продължил през цялата територия, като спирал войните и обединявал страната… Аз лично предполагам, че не е било толкова романтично. Много от тях страдаха от различни не толкова тежки болести и мисля, че той просто е донесъл достатъчно лекарства, за да ги излекува. Когато го срещнах, богодите го почитаха по-скоро като шаман, отколкото като завоевател. — Тя въздъхна. — Но както и да го е направил, няма съмнение, че им е станал крал.
— Всъщност — продължи тя, — в един момент правителството заповяда да го арестуват, защото сключвал договори с богодите без тяхно разрешение. Изпратиха отряд от двайсет войници да го върнат в Беренджи, но когато стигнали там, се изправили срещу 50 000 въоръжени воини-богоди. Естествено вече не желаели толкова много да го отведат, но пък той решил да се предаде и извървял целия път до Беренджи с няколкостотин телохранители, влязъл с тях в съда и поискал да бъде съден веднага. Съдията хвърлил един поглед към придружителите му и приключил делото.
— А как се срещнахте с него?
— Фермата ни беше в Богодаландия. Нямаше начин да живееш там за по-дълго и да не срещнеш Риса Грийн.
— На нито една карта не съм виждал Богодаландия.
— Дигитата я наричаха така, не ние.
— А вие как я наричахте?
— О, имаше безброй имена за всички онези малки градчета, които се появяваха непрекъснато, но цялата област, с изключение на няколко национални парка, все още е известна като Зелените земи.
— Зелените земи ли? Предполага се, че това е житницата на Пепони, така да се каже.
Тя кимна.
— Зелените земи включват почти цялата наистина плодородна земя на континента — а тя, ако мога да уточня, не е толкова много. След като колонистите откриха колко бедна е останалата земя, изпратиха петиция до правителството да ограничи Зелените земи само за използване от хора и то се съгласи.