— О?
Тя кимна.
— Дори гениален лидер като Буко Пепон не може да извади цяло общество от невежеството за едно поколение. И ще трябват още много поколения, преди жените да получат равни права с мъжете в обществото на Пепони.
— Разбирам.
— Има предели на това, което един човек може да направи — продължи тя. — Или един диг. Разбира се, на него му пречи културата му, както и на всички нас.
— В какъв смисъл му пречи?
— Има четири съпруги. Едва ли очакваш да възприема жените като равни, нали?
— Но с вас се е отнасял като с равна?
— Да… но аз съм от друга раса. Не мисля, че наистина прави разлика между мъже и жени. За него ние всички сме Хора, с главно Х.
— А какво е отношението му към Хората?
— Личното или политическото?
— И двете.
— Наистина не знам какво е личното му отношение към хората — отвърна тя. — Знам, че смята някои от нас за свои приятели, но иначе е доста сложна и потайна натура, а повечето от истинските си чувства прикрива старателно.
— А в политически смисъл?
— Знае, че има нужда от нас, и би направил почти всичко, за да ни задържи. Когато Кризата свърши и той получи официално разрешение да сформира правителство, повечето от колонистите, особено онези в Зелените земи, се почувстваха неудобно. Имаше слухове за масово депортиране и дори за подновено насилие. Накрая Пепон свика събрание в кръчмата „Саблерог“ в Ламаки — използваше символизма винаги, когато можеше, а това място бе щабът на силите против въстаниците. Отиде сам, без помощници, бодигардове или медии. Казал, че и двете страни са допуснали големи грешки и са пострадали сериозно, но всичко това вече е минало. Искал да прости и забрави всички предишни обиди, включително и затварянето му, ако и те направят същото, и ги приканил да останат и да му помогнат да създаде планета, благосклонна към всички свои жители. Колонистите хора били свободни да получат земята си и всяка друга тяхна собственост, а той желаел тяхното съдействие за създаване на конституция, с която всички да са съгласни. После съобщил, че новият лозунг на политическата му партия е „Карабунта“, което означава „Заедно“ на езика на богодите.
Тя замълча и се усмихна на спомените.
— Не можеш да си представиш какъв ефект имала речта му върху слушателите. Отишли там, очаквайки да им се отнеме всичко, а се оказало, че ги молят да останат във фермите си и да предлагат идеи за същността на новото планетарно правителство. Аплодирали го прави и единодушно го подкрепили.
— А колко от тях наистина останаха там?
— Почти всички, поне в началото. Решилите да напуснат въобще не присъствали на срещата… Предполагам, че половината от тях са още там, което никак не е лошо, като се има предвид икономиката на Пепони и другите проблеми. Някои все още имат ваканционни вили на планетата. Ловът може и да е забранен, но съществуват сафарита за наблюдение на животните и хиляди километри недокоснати брегове покрай океаните.
— Което ме навежда на един интересен въпрос.
— Така ли? — попита любопитно тя.
— Защо вие никога не се върнахте там? Не сте присъствала по време на войната, така че нямате лоши спомени от нея.
— Други освен загубата на съпруга ми, предполагам.
— Извинете ме, бях забравил.
— Всичко е наред, Матю. Истината е, че това няма нищо общо със съпруга ми. Когато напусках, знаех, че никога повече няма да се върна там.
— Тогава нека ви задам още един въпрос. Защо сте стояли толкова далеч от Пепони през всичките тези години?
— Планетата, която напуснах, не беше светът, който обичах. Всичко се промени. Утрините, когато можеше да се събудиш и да видиш саблерози и земни кораби да прекосяват земите ти, когато имаше огромни неизследвани територии за опитомяване от хора като Фуентес и Грийн, когато Беренджи беше селище на колонисти, а не град от непознати… бяха си отишли още преди Кризата Калакала. Пепони порасна и загуби невинността си, както става с всички светове.
Въздъхна и се загледа през прозореца, сякаш зареяла поглед в миналото на Пепони, както бях виждал Хардуик да прави толкова често.
— Получих известност като писател и се наслаждавам на удоволствията на богатството — продължи тя. — Живях дейно и пълноценно и не се срамувам от нищо, което съм направила. — Тя бавно се извърна към мен. — Но знаеш ли кое е интересното, Матю? Бих дала всичко това, за да бъда на Пепони по времето, когато Аугуст Хардуик е стъпил за пръв път там, когато целият млад свят се е простирал пред него, чакайки да бъде завладян.
Тя отново замълча.