След това чаках на опашка, докато местни жители във внушителни униформи проверяваха всеки паспорт и почти всеки багаж. Повечето пътуващи местни жители преминаха направо, но пътниците от другите светове обикновено срещаха известни трудности. Един от инспекторите намери нов тип телескопични лещи, каквито явно не бе виждал преди, вдигна ги и ги прехвърли няколко пъти в ръцете си, опитвайки се да разбере какво представляват, накрая натисна едно копче на компютърното табло. Дойде друг местен жител с пищна униформа с отличителните знаци на летищната охрана, към него се присъедини втори инспектор и тримата оглеждаха лещите около десет минути, обсъждайки дали са части за снайпер на вероятен убиец.
Най-накрая върнаха лещите на собственика им и го пуснаха, а после пристъпих аз и подадох паспорта си.
— Добре дошли на Пепони — каза инспекторът на развален земен език.
— Благодаря.
— По работа или на почивка?
— По работа.
Той ме изгледа, сякаш се опитваше да разбере същността на работата ми, после сви рамене и подпечата паспорта ми.
— Следващият! — извика той, а аз преминах към чакалнята. Доближиха ме трима местни жители, които въпреки че не говореха земния език, очевидно бяха решени да ми носят багажа.
— Не, благодаря — отказах, оглеждайки се за някого, който може да е Иън Мастерсън.
Те бяха много настоятелни и дори имахме кратка схватка с единия от тях, когато се опита да вземе пътната ми чанта.
— Чакам някого — издърпах я от него и тръгнах към един стол.
Последваха ме, продължавайки да говорят на своя си език, и останаха при мен още около пет минути, докато накрая разбраха, че нямам намерение да се помръдна. Тогава, един по един, се оттеглиха в търсене на друг турист с багаж.
Няколко екскурзоводи обикаляха наоколо с огромни напечатани надписи над главите си. Един от тях беше „Обиколки Саблерог“, друг „Ваканции Земен кораб“, трети „Екскурзии Пекана“ и така нататък. Постепенно към тях се присъединяваха различни туристи, разпознавайки имената на компаниите, с които бяха сключили договори.
Накрая слаб жилав петдесетгодишен блондин със светлокафяви шорти и подобна риза се приближи до мен.
— Матю Брийн?
— Да?
— Аз съм Иън Мастерсън — протегна ми ръката си той. — Съжалявам, че закъснях, но трафикът навън е ужасен. — Погледна към двата ми куфара. — Това ли е всичкият ти багаж?
— Да.
Той излая нещо на диалект, който никога преди не бях чувал и двама местни жители веднага се приближиха до нас. Даде още една команда и всеки от тях взе по една от чантите ми.
— Уредих да отседнеш в хотел „Роял“. Имаме няколко нови, но те само промениха пейзажа. Обслужването е ужасно и не получаваш нито една от специалните услуги на Пепони… Ще отседнеш в същия апартамент, който преди време е използвал Джони Рамзи. — Той се усмихна. — Разбира се, преустройвали са го четири или пет пъти оттогава, но все още в него се чувства атмосферата на доброто старо време.
Поведе ме към големия паркинг, спря до една кола и посочи багажника, където двамата носачи натовариха багажа. После им подаде по банкнота от един кредит и ги изпрати обратно на летището.
— Не можеше ли само един да ги донесе? — попитах, когато се качихме в колата.
— Разбира се. Но тогава другият нямаше да яде тази вечер — вашата совалка беше последната за днес. — Обърна се към мен. — Докато беше на летището, не забеляза ли местни жители да изпълняват на ръка работа, с която една машина би се справила по-добре? Това, от което Пепони има нужда, са повече неквалифицирани работни места, а не по-малко.
— Разбирам — отвърнах внимателно. — Между другото, как се обръщате към местните жители? Предполагам, че синьохриковци и дигита вече не са уместни?
Той се усмихна.
— Можеш да ги употребиш, само ако си застрахован и искаш непременно да умреш. Не, в последно време ги наричаме пепони.
— Пепони ли? — повторих любопитно.
— Предполага се, че Буко Пепон е Бащата на свободата — и след като фигуративно всички са деца на Пепон, решиха, че искат да ги наричаме пепони. Причинява доста объркване обаче.
— Представям си.
Запали колата и започна да маневрира из гъстия трафик на космодрума. Изведнъж видях град Беренджи на няколко километра пред нас, издигащ се сред обкръжаващата го савана.
— Забележително — отбелязах, докато минавахме покрай малко стадо от среброкожи, които ни оглеждаха по-скоро отегчено, отколкото любопитно.
— Наистина беше — съгласи се Мастерсън, — преди да се превърнем в Мека за застарели бизнесмени и техните полудели семейства с камери. — Той се ухили. — Знаеш ли, че отчасти ти си отговорен за всичко това?