— Така ли?
— Никой не бе чувал за Аугуст Хардуик преди твоята книга. Сега всеки иска да види местата, за които споменаваш.
— Трябва да се извиня или да се окича с лаври?
— Зависи с кого говориш по въпроса — отвърна уклончиво Мастерсън и посочи към самотен гръмотръс, който пасеше спокойно на петдесет метра от пътя. — Когато дойдох тук преди трийсет години, можеше да се види някоя случайна котка-демон да дебне из улиците или на път от космодрума към града да се мине покрай петдесетина земни кораба. Най-високата сграда в Беренджи тогава беше четириетажната банка „Делурос“. — Той изкриви лице, гледайки напред. — А я се отледай сега! Само високи хотели и служебни сгради. — Изсумтя презрително. — Все едно си на Сириус V, Рузвелт III или Златника, а не на Пепони. Надявам се да ми позволят да ти покажа истинския Пепони.
— Което ме навежда на един въпрос.
— Какъв?
— Защо съм тук и по чия молба?
Той ме погледна изненадано.
— Не знаеш ли?
Поклатих глава.
— Знам само, че кабинетът на президента плаща сметките и че ти си моят екскурзовод и, доколкото разбирам, компаньон. Надявах се ти да ми кажеш нещо повече.
— Няма начин — отвърна Мастерсън, после ми хвърли един бърз поглед. — Винаги ли се втурваш през половината галактика, без да знаеш кой иска да се срещне с теб?
— Не. Но отдавна ми се искаше да посетя Пепони и това беше чудесна възможност… Не искам да проявявам нахалство, но не знаеш ли за кого работиш?
— Работя за Буко Пепон.
— Като какъв?
— Бодигард.
— Има ли нужда от такъв?
— Не още — отвърна Мастерсън. — Но рано или късно някой от дигитата ще реши, че може да свърши по-добра работа от Пепон, и тогава той ще се нуждае от всичките бодигардове, които може да си осигури.
— Забелязах, че току-що използва термина „дигита“. Мислех, че въобще не се одобрява тук.
— С тях не говоря така — отвърна той. — Само с хората.
Продължихме в мълчание няколко минути, през които изучавах околностите — видях животно в редките храсти и самотен местен жител да пасе стадото си бифкейкове. Жилищата бяха или сламени колиби, или разнебитени стари бараки, на повечето от които липсваха прозорци и дори врати. Никъде не се виждаше боклук, затова заключих, че тукашните вредители — нощните убийци, вечерните щъркели и другите такива, го изяждат всяка вечер, а вероятно и някои от по-гладните местни жители им помагат.
— Знаеш ли — обади се накрая Мастерсън, — обзалагам се, че Стареца те е извикал.
— Стареца?
— Буко Пепон.
— Мислех, че всички са против използването на човешки имена и прякори за местните жители.
— За всеки друг местен жител — да — подчерта Мастерсън. — Но не и Буко Пепон. Той е един диг, с когото човешката раса би се гордяла. — После се ухили. — Освен това обича да го наричат Стареца, Бог знае защо.
— И ти мислиш, че самият Пепон иска да ме види?
— Логично предположение.
— Не ти ли каза?
— Има доста по-добри начини да запълва времето си от разговори със службата за сигурност. Получавам заповедите си по каналния ред.
— Тогава защо мислиш, че Пепон иска да ме види, а не някой друг? — настоях.
— Това, че не ти разпънахме червен килим или че не накарахме десет хиляди пепони да се правят на войници в някоя идиотска церемония в чест на пристигането ти… Стареца е уверен във властта си и не държи на помпозността и формалността като своите подчинени. — Мастерсън се изсмя. — Трябва да видиш срещите, които провежда с членовете на кабинета си. Всички освен него изглеждат като на маскараден бал с онези безупречно изгладени военни униформи и редици с медали, сякаш са водили бойни действия, по-големи от битка срещу шайка разбойници с копия. Един от тях дори забравя в кой век сме и понякога се появява на заседанията с напудрена перука!
— А Пепон?
— Обикновено носи само костюм. А наметалото от саванния дявол е само за церемониални случаи. Доста разумно — добави той. — Това проклето нещо тежи ужасно. Сигурно страшно се поти, щом го сложи.
— Имаш ли някаква идея за какво ме вика? — попитах.
Мастерсън вдигна рамене.
— Кой знае? Не се доверява на своя кабинет, камо ли на чуждоземните си бодигардове.
— Кога ще го видя?
— Ще изпрати за теб. Ако приемем, че наистина Стареца иска да се срещне с теб. Откъде да знам, може би министърът на културата иска да организира панаир на книгата.
Стигнахме до покрайнините на Беренджи и продължихме през най-лошите бедни квартали, които съм виждал.
— Същински коптори — обади се Мастерсън.