— Не беше толкова трудно — отвърна безгрижно Мастерсън. — Когато чуеш изстрели, изкрещяваш „Залегни“ и се хвърляш на земята. Тези, които учат по-трудно, не получават втора възможност.
— И после стана бодигард на Пепон?
— Не точно. Беше освободен три-четири години след края на битките. Опитах най-различни работи: туристически гид, горски пазач, строител по пътищата и всичко, за което можах да се сетя и за което плащаха добре. Но когато освободиха Пепон, стана ясно, че Републиката ще се оттегли и че го е избрала да управлява планетата. Тогава, както вече ти казах, разбрах, че искам ли да остана тук, ще се нуждая от покровител.
— А защо не го пазиш сега? — попитах.
Забелязах, че двама местни жителя с правителствени куфарчета влязоха в бара и ги заведоха до една маса.
— Службата му за сигурност наброява осемдесет служители — десетина чуждоземци, останалите сме хора. Освен това когато не говори пред публика, не му трябват повече от половин дузина от нас. Щом не пазим Стареца, изпълняваме други задачи. — Той ми се усмихна. — А настоящата ми задача си ти.
— Но моят живот не е в опасност!
Внезапно осъзнах, че един от най-добрите убийци на Пепони е избран за мой компаньон.
— Разбира се, че не — отвърна развеселено той. — Но когато работиш за правителството, правиш каквото ти кажат, а на мен ми казаха да бъда на твое разположение с колата си, докато не пратят за теб. И — добави, сякаш току-що му хрумна, — да се грижа за сметките.
— Е, наистина го оценявам. Но ми се иска да знам защо съм тук.
— Забавлявай се, докато можеш. Щом веднъж се срещнеш с тях, сигурно ще затънеш до гуша в работа. — Той допи бирата си. — Искаш ли да се разходим из града?
— Безопасно ли е?
— Не говоря за тази част, през която минахме. Мислех да те преведа през „Рая на туристите“. Предполагам, че всеки трябва да го види поне веднъж.
— Защо не?
Аз се изправих.
— Не си допи бирата — забеляза той.
— Изпих достатъчно.
— Отвратителна е, нали?
— Тогава защо я изпи?
— Това е единствената марка, която може да се намери тук — отговори той.
— Един конкурент лесно може да спечели пазара.
Той се изхили.
— Един конкурент лесно би загубил тестисите си.
— Не разбирам.
— Буко Пепон притежава бирената компания.
— О!
Стигнахме до парадния вход на хотела.
— Още нещо — обади се Мастерсън точно преди да излезем.
— Какво?
— Ако имаш някакви въпроси, които могат да се изтълкуват като политически, понижавай гласа си, щом наоколо има дигита. Наричат това място демокрация, но не е — дигитата са доста чувствителни на тема критика от расата, която си мислят, че са отхвърлили.
После излезе в огрения от слънчева светлина топъл ден и аз го последвах, искаше ми се да бях облякъл по-леки дрехи. Тръгнахме наляво и успях да видя огромните хотели и служебни сгради, издигащи се от равната земя на около километър и половина в далечината.
— Защо „Роял“ е построен толкова далеч от центъра?
— Не е — отвърна Мастерсън. — Центърът беше тук… Първият космодрум бил само на шестстотин метра. След това, когато трафикът стана по-натоварен, построиха сегашния космодрум и градът започна да се разраства натам. Лично аз мисля, че разположението му дава възможност истинската провинциална атмосфера на „Роял“ да се запази. Поне не те хваща клаустрофобия, когато се разхождаш из дворовете. Мразя да чувствам как някоя от тези грозни сгради да се надвесва над мен.
Видях огромно здание от другата страна на улицата — в него влизаха и излизаха стотици пепони, и аз попитах какво е.
— Университетът „Буко Пепон“ — отвърна Мастерсън. — Около две хиляди студенти го завършват всяка година.
— Толкова много! — възкликнах.
Той кимна.
— После се връщат в сламените си колиби и се опитват да си намерят работа с образованието си.
— Мислех, че спомена за много работни места.
— Казах ти, че се мъчат да създават такива — уточни Мастерсън. — А и ти споменах, че работата е ръчна. За Бога, ние нямаме две хиляди работни места за завършили колеж на цялата планета, а това проклето училище ги бълва всяка година. Някой близък ден Стареца ще се събуди и ще открие, че е заобиколен от доста недоволни учени.
— Той ли притежава университета?
— Не. Защо мислиш така?
— Ами притежава бирената компания, а и името му е изписано на най-голямата аудитория там — обясних и посочих надписа на арката над входа є.
Мастерсън поклати глава.
— В това няма печалба — рече той и се отмести вляво, за да не се блъсне в трима бързащи студенти. — Стареца не вярва във филантропията. Ще виждаш името му из целия град: космодрум „Буко Пепон“, колизеум „Буко Пепон“, библиотека „Буко Пепон“, стадион „Буко Пепон“ и така нататък — но това е просто начинът, по който дигитата го почитат или по който той величае егото си. Когато влага пари в някой бизнес, държи името му да не се споменава.