— Изкарваш го доста интересен характер. — Продължих да се взирам в колите под наем на път за „Роял“.
— Такъв е — съгласи се той.
— А какъв е като президент?
— Не мисля, че е от класата на Джони Рамзи или повечето от нашите секретари, ако това имаш предвид — отговори замислено Мастерсън. — Но старото момче е най-добрият диг, когото можеха да изберат за тази работа. Има глава върху раменете си и със сигурност му пука за Пепони за разлика от всичките онези подлизурковци, които го заобикалят. Интересува ги само как да си напълнят собствения джоб… Това не значи, че не е изправен пред някои твърде важни проблеми.
— Например? — попитах, докато пресичахме главна улица и навлизахме в официалния център на града.
— Е — той понижи глас, тъй като двама местни жители ни настигнаха, — като начало има двайсет или трийсет милиона дигита, които умират от глад в страната. Може би и повече. Търговският баланс е ужасен, продължава да губи хора, които отиват на други светове, а правителството му е корумпирано — без изключения. — Мастерсън се усмихна и махна с ръка на червенокоса жена, която вървеше от другата страна на улицата в обратна посока, и тя му отвърна. — А и все още не е оправил проблема с племената. На богодите не им пука за другите племена, които не се присъединиха към калакалите, сентабелите искат собствено правителство на Големия западен континент, племето кия мрази соротобите, те пък ненавиждат богодите, а сибоните имат зъб на всички. Засега поддържа мира, но с всеки ден му се удава все по-трудно.
— Разбирам.
— А с оглед на по-малките проблеми — не бих се разхождал из Беренджи през нощта, ако бях на твое място — добави Мастерсън. — Особено в неделя.
— И какво става в неделя?
Той се ухили.
— Деветдесет процента от дигитата твърдят, че са християни, което, разбира се, е нелепо — почти всеки от тях след църква отива направо при шамана си. Но тъй като поне на думи признават християнството, не работят в неделя — вкючително и полицията.
— Шегуваш се! — извиках поразен.
— Щеше ми се. Една минута след полунощв събота срещу неделя до една минута преди полунощ в неделя вечер — това е времето на крадците. Ако си навън в пустошта или в резерватите, няма за какво да се притесняваш. Но тук, в Беренджи, или в другите градове заключваш вратата и не си показваш носа навън, освен ако не си добре въоръжен — и дори тогава е по-добре да останеш вътре, защото са доста чувствителни към хора, които убиват дигита, нищо че е при самозащита. — Изгледа шокираната ми физиономия, а после добави развеселен: — Има малка промяна от времето, когато Хардуик е идвал в града.
Продължихме в мълчание до следващата пресечка. Спрях да погледна витрината на сувенирен магазин, където бяха изложени красиви дърворезби на представителите на фауната на Пепони.
— Толкова са изящни! — възкликнах и посочих към един саблерог и един земен кораб, не по-големи от двадесет сантиметра.
— Изработени са от бароните — племе, което живее на около седемстотин километра югозападно оттук — уведоми ме Мастерсън. — Те са най-добрите резбари на планетата.
Върху саблерога ясно се виждаше цена, но цифрите не ми говореха нищо.
— Колко е това в кредити?
— Около шестстотин. Но ако ти харесват резбите на бароните, не си ги купувай в Беренджи. Всичко е тройно по-скъпо заради туристите. Излез на около триста и петдесет километра от града и ще можеш да си купиш същите неща за двеста кредита — или ако намериш някой наистина гладен магазинер, вероятно можеш да се спазариш и за сто и петдесет.
Повървяхме още малко и накрая стигнахме до хотел „Екватор“ с прочутото Дърво на съобщенията в средата на ресторанта отвън.
— В ония дни всички заселници и ловци са оставяли съобщения един за друг върху това дърво — обясни Мастерсън. — Някой по-ранен историк е можел да събере целия си материал само като прочита дървото на всеки два месеца.
— Все още има съобщения на него — отбелязах.
— Най-вече обяви за проститутки — рече презрително той. — Не е същото.
— Благата на цивилизацията — саркастично се усмихнах.
Отново тръгнахме и скоро стигнахме до малък ресторант с горделив канфорит за управител.
— Страница от новата история на Пепони — махна към заведението Мастерсън.
— О?
Той кимна.
— Сам Джимана беше може би най-умният и най-красноречивият от младите политици на Пепони. Не харесваше много хората. Разбрах, че завършил колеж на един от близнаците Канфор. Вероятно бе най-популярният политик на планетата след Буко Пепон и се смяташе почти за сигурно, че той ще стане президент след смъртта или оттеглянето на Стареца. Джимана имаше само един проблем: беше кия, а не богода. — Мастерсън посочи към една маса до прозореца. — Седеше точно там, когато го убиха преди пет години. Племето кия се опита да обвини Пепон, но не успяха да намерят доказателства.