Самият Пепон седеше на удобен стол зад голямо полирано дървено бюро с малка пура в дясната си ръка и ръчно изработен кварцов пепелник пред него. Знаех, че трябва да е към стогодишен, но огромните му гърди и широки рамена го правеха да изглежда силен и енергичен, въпреки че лицевата му козина бе започнала да се прошарва. Носеше консервативно облекло, а личните му бижута — пръстени, часовник и малката игла за вратовръзка, блестяха от диаманти. Червеникавият му цвят, вертикалните зеници и сините хрилоподобни черти на врата не изглеждаха толкова нехармонични, колкото очаквах.
— Господин Брийн — каза той с дълбок обработен глас, изправи се и се приближи към мен с протегната огромна ръка. — Очаквах с нетърпение да се срещна с вас. Благодаря ви, че дойдохте.
— Никога досега не съм говорил с планетарен президент — поех ръката му аз. — Не съм сигурен как трябва да се обръщам към вас.
— Господин президент или господин Пепон, както предпочитате — отвърна той, а котешките му зеници се свиха, щом пристъпи в по-светлата част на кабинета, за да ме посрещне. — Да се надяваме, че за вас ще бъда просто Буко, преди да си тръгнете оттук. Заповядайте, седнете.
Настаних се върху кожен стол, обърнат към бюрото, той се върна на мястото си и веднага влязоха двама слуги с ливреи. Единият носеше бутилка коняк от Алфард, а другият — две големи чаши. Този с бутилката показа етикета є на Пепон, после наля и на двама ни. Пепон кимна и двамата излязоха, без да обелят нито дума.
— Не мога да изразя радостта си, че приехте поканата ми, господин Брийн. — Той вдигна чашата си. — За ваше здраве.
— И за ваше, господин президент.
Той отпи глътка.
— Хубав е — каза одобрително. — Много хора предпочитат лозята на Валкирия, но аз винаги съм харесвал добрия коняк от Алфард.
— Едва наскоро имах възможност да си позволя да го опитам — признах, — но мисля, че лесно мога да свикна с него.
Той се засмя — дълбок, плътен, нечовешки, но някак си успокояващ звук. Започнах да разбирам какво бе имала предвид Аманда Пикет за излъчването му. Огромният кабинет щеше да изглежда почти празен, ако той не го изпълваше с присъствието си.
— Кажете ми, господин Брийн, какво мислите за нашата планета?
— Много е хубава, поне малката част, която успях да видя.
— Красива е — съгласи се той. — Ще ми се, докато сте тук, да посетите някои от резерватите ни. Гордеем се с тях, а туристическите ни удобства не могат да се сравнят с ничии други.
— Така ми казаха.
— Надявам се, че не сте заклет ловец?… — започна несигурно той.
— Не, сър. Нямам нищо против ловците, но на мен лично убиването на животни никога не ми е харесвало.
— Радвам се, че разсъждавате така, господин Брийн, защото наскоро подписах декрет, който забранява лова на Големия източен континент и го ограничава по останалите… Дивечът ни намаля десетократно и не мога да позволя това да продължава. Не само е безценно наследство, но и от практична гледна точка той довежда туристите на Пепони, а туризмът е жизненоважен за нашата икономика.
— Приятно ми е да чуя, че са предприети мерки за спасяване на дивеча — отбелязах искрено.
— Искаше ми само да бях успял да направя нещо, преди да загубим последните си земни кораби и саблерози. — Той дръпна от пурата си. — Между другото, страшно се натъжих от новината за смъртта на Аманда Пикет.
— Срещнах се с нея само веднъж — рекох, чудейки се кога ли ще стигне до целта на моето посещение, — но тя бе особено гостоприемна и внимателна с мен.
— Беше добра приятелка. И чудесна писателка. Нейната книга „Дните на Пепони“ е истинско произведение на изкуството… И вие сте добър писател, господин Брийн.
— Благодаря.
— Четох вашата биография на Аугуст Хардуик и открих емоционално наситено описание на живота през онази отминала епоха от историята на Пепони.
— Много благодаря, сър, но не съм от класата на Аманда Пикет.
— Не се подценявайте, господин Брийн. Чел съм и „Изселниците“ — прекрасно изложение на едната гледна точка за Кризата, която напоследък сякаш се пренебрегва на Пепони.
— Радвам се, че не ви е обидила.
Президентът се усмихна приятно.
— Всички бяхме много млади и прекалено емоционални в онези дни — отвърна той. — Не, не се обидих.