— Но няма да ме цензурирате?
— Имате думата ми, господин Брийн.
— Нека да повторя, за да съм сигурен, че съм ви разбрал правилно. Мога да говоря с всекиго, човек или местен жител, без проблеми, така ли?
— Точно така.
— Ще имам ли и достъп до личните ви документи?
— Освен до онези, които засягат сигурността на планетата.
— И ще поемете всичките ми разходи?
— Напълно.
— Иън Мастерсън ли ще ми бъде придружител и преводач?
Пепон помълча малко.
— Ще ми се да е от моята раса. Мнозина пепони няма да говорят свободно пред двама човеци, особено ако единият е всеизвестният Иън Мастерсън. Ако настоявате за него обаче…
Поклатих глава.
— Не. Ще се доверя на вашата преценка, сър.
— Някакви други въпроси?
— Имате ли вече предвид някой издател?
— Не. Но мога да използвам влиянието си и да намеря някой, ако вие срещнете трудности.
— С колко време разполагам, за да напиша книгата?
— Аз съм доста стар и имам безброй болежки. Иска ми се да видя книгата завършена и публикувана до края на живота си.
Щеше ми се да го попитам колко очаква да живее, но ми се стори ужасно нетактичен въпрос.
Той отново ме изгледа.
— Е, господин Брийн, ще се споразумеем ли?
Помислих върху предложението му още миг, после кимнах.
— Да.
Засмя се доволно.
— Чудесно! Позволете ми да ви предложа един от деликатесите на Пепони, преди да си тръгнете.
— За мен е чест.
Той натисна бутон на бюрото си. Влезе друг слуга с ливрея — носеше сребърна чиния с малки печени ролца месо.
— Вкусвали ли сте някога месо от наш дивеч, господин Брийн?
— Не.
— Тогава нека ви предложа малко от специално приготвен среброкож — каза великодушно той. — Няма да имате възможност да опитате друго месо освен от бифкейковете до края на престоя си тук.
— Защо? — попитах и опитах от среброкожа. Имаше лек мирис и беше прекалено пикантен.
— Поради две причини, господин Брийн. Първо, повечето представители на моята раса предпочитат домашните животни вместо горския дивеч. Второ, на този континент ловът е забранен.
— Бях забравил. — И преди да успея да се спра, добавих: — А вие как се сдобихте с това?
— Привилегия на президента.
— Чудесно е — отбелязах с повече ентусиазъм, отколкото изпитвах.
— Знаех, че ще го харесате — отвърна той, очевидно доволен от себе си. — Когато бях малко дете, ходех на лов за среброкожи с копие, което бях направил съвсем сам.
— Мислех, че вашите хора предпочитат бифкейковете.
— Винаги съм бил различен. — Той кимна, слугата остави подноса на бюрото и излезе. Пепон погледна часовника си, украсен със скъпоценни камъни. — Трябва да присъствам на съвещание за бюджета след двайсет минути, господин Брийн. Но дотогава, след като ще бъдете мой биограф, съм на ваше разположение. Искате ли да ме попитате нещо?
Реших да започна с простичък въпрос:
— Защо променихте името си Робърт Прекина на Буко Пепон?
— Робърт е човешко име, а аз не съм човек. Буко беше името на дядо ми.
— А Пепон?
Той вдигна рамене.
— Прищявка. Прекарах петнайсет години на Делурос VIII, говорейки за свободата на Пепони, затова си избрах име, което хората да свързват с моя свят.
Погледнах го право в големите котешки очи.
— Рано или късно ще трябва да ви попитам дали сте имали нещо общо с калакалите.
— Не, господин Брийн, нямах нищо общо с тях. Целта ни беше една и съща, но не одобрявах методите им.
— Какво значи Калакала?
Той вдигна рамене красноречиво.
— Нямам представа.
— Не е ли дума от богодския?
— Не е дума от нито един език на Пепони.
— Това означава, че някой я е създал. Кой?
— Наистина не знам. Вероятно Джеймс Празнар. Той беше техният главнокомандващ.
— Същият, на когото е кръстено авеню „Празнар“ в центъра ли?
Той кимна.
— Всеки народ има нужда от своите герои. Той беше голям борец за свобода.
— Мислех, че не одобрявате калакалите.
— Техните методи, а не тяхната цел, господин Брийн — повтори той. — Знаете ли, четях и препрочитах „Изселниците“ с интерес, но там сте пропуснал един много съществен факт.