— Така ли? И кой е той?
— По време на Кризата Калакала са били убити по-малко от петстотин човеци, но над осемдесет хиляди богоди.
— Доколкото знам, повече от половината от тях са били верни на колониалното правителство и са били убити от самите калакали — изтъкнах.
— Именно затова трябва да приемете моята неосведоменост по всички въпроси за Калакала, включително и за значението на думата — отвърна Пепон. — Никога не бих насърчил един богода да убие друг.
— Не съм казал, че не ви вярвам. — Забелязах, че не съм довършил коняка си и отпих от чашата. — Някой предположи, че думата Калакала е била възприета, защото се помни много лесно. А вие можете ли да се сетите и за друга причина?
— Да. Тъй като не съществува в нито един диалект, мисля, че са искали да служи за боен вик на всички племена.
— Но не се е получило така.
— Не.
— Сигурно доста горчилка е останала от факта, че другите племена не са подкрепили богодите?
— Прекалено много — призна Пепон. — Опитах се да сплотя моето правителство, но трябва да направя много повече… Моите собствени привърженици са наскърбени, че поканих членове на всички племена да участват в правителството и че не посочих някой богода за вицепрезидент. — Той въздъхна. — Някой ден ще ги накарам да разберат, че вече не съм богода, а гражданин на Пепони, който просто се е родил в племето на богодите.
Мислех да го попитам дали знае кой е убил Сам Джимана, младия политик от племето кия, за когото Мастерсън ми бе споменал по-рано през деня. Реших, че ще е прекалено безочливо, затова през следващите няколко минути го разпитвах за плановете му за колективни ферми, напоителни проекти, туристически бюра и така нататък.
Накрая отново погледна часовника си.
— Опасявам се, че се налага да сложа край на нашия разговор, господин Брийн.
— Ще можем ли да продължим утре?
Той поклати глава.
— Не. Трябва да летя до Големия западен континент. Ще говорим пак, като се върна.
— И кога ще бъде това?
— Да се надяваме, че ще е след седмица, но не повече от две. — Той стана и ме изпрати до вратата. — А сега, господин Брийн, време е да ви кажа довиждане. И още веднъж повтарям колко се радвам, че приехте поканата ми.
— Къде ще се срещна с новия си придружител?
Той се усмихна.
— Точно зад вратата. Очаква ви.
— О?
— Дори енергичните мъже като Иън Мастерсън се нуждаят от почивка. — После добави: — Трябва да ви предупредя, че външният вид на новия ви придружител може да ви учуди, но е интелигентен и компетентен младеж с голямо бъдеще пред себе си.
— Защо да ме учуди?
— Голяма част от моя народ се присъедини към така нареченото Пуристическо движение. Според тях Пепони е омърсен от продължителното ни общуване с хората и са възприели различни модели племенно облекло като форма на протест.
— Не е опасен, нали? — попитах нервно.
Пепон се разсмя.
— Скъпи ми господин Брийн, той кара превозно средство, произведено на Спика II, апартаментът му е пълен с техническите чудеса на хората и е получил образованието си на човешки свят… Никой от Пуристическото движение всъщност не иска да се върне към живота в пустошта. Просто демонстрират гордостта си от нашата раса. Облеклото им е чиста прищявка и с времето ще я надживеят.
Вратата се отвори, излязох във фоайето и тя се затвори след мен.
Озовах се пред як местен жител, който според моето несвикнало око изглеждаше на средна възраст. Лицето му беше обръснато по особен начин, носеше единствено ярка роба и кожени сандали. Около врата му висяха две огърлици от мъниста. Странно наистина, но той сякаш изглеждаше нормално, много по-нормално от повечето местни жители — освен Пепон, разбира се — изглеждаха в човешките си облекла.
— Господин Брийн? — приближи се към мен той.
— Да?
— Аз съм Нейтън Киби Тонка. Президентът Пепон ме помоли да ви бъда придружител и преводач. На ваше разположение съм, докато се върне от предстоящото си пътуване. — Той замълча неловко. — Моля ви, наричайте ме Нейтън.
— Добре, Нейтън. — Протегнах му ръка. — А аз съм Матю.
— Искаш ли да се върнем в хотела ти? — Той стисна силно ръката ми. — Или може би искаш да видиш малко от нощния живот на Беренджи? Има много клубове, предназначени за хора.
— Всъщност — отвърнах, — това, което най-много ми се иска, е да хапна нещо. Защо не дойдеш с мен да се опознаем по-добре?
Той кимна и ме поведе към асансьора, който ни свали до първия етаж. Щом излязохме от сградата, пред нас спря луксозна черна кола — елегантна и скъпа. Униформен служител слезе от нея и отдаде чест на Тонка, после заповяда на задната врата да се отвори за мен.