— Предпочитам да седна отпред — обадих се аз.
Служителят погледна загрижено, като че за пръв път чуваше подобна молба.
— Така ще виждам по-добре — поясних.
Тонка кимна и докато се качваше на шофьорското място, служителят заповяда на задната врата да се затвори, а на тази отпред да се отвори, за да вляза. Щом се настаних, веднага поехме по авеню „Бакатула“. Бяхме минали по същия път с Иън Мастерсън през деня, но тогава улицата беше светла и приятна, изпъстрена с магазини за сувенири и местни търговци. Сега, вечерта, в кола, карана от извънземен, контурите на сградите изглеждаха неправилни, пешеходците изчезваха в сенките и за пръв път осъзнах, че наистина се намирам на чужд свят.
— Имаш ли предпочитания към някой ресторант? — попита Тонка.
— На Пепони съм по-малко от ден. Защо не избереш ти?
— Бих препоръчал кафето до Дървото на съобщенията в хотел „Екватор“, но въпреки че колата ми е ясно обозначена като правителствена собственост, не искам да я паркирам в града вечер. Защо не отидем в хотел „Роял“? Там има много ресторанти, а ако се почувстваш уморен, просто ще се качиш в стаята си.
— Звучи ми добре — съгласих се и няколко минути по-късно Тонка спря пред парадния вход на „Роял“. Един от портиерите ни помогна да излезем, а после паркира колата в частната зона.
— Има ли голяма престъпност в Беренджи? — попитах, докато влизахме в по-малкия от двата ресторанта на хотела.
— Донякъде — вдигна рамене той. — Но става по-лошо.
— Защо?
— Не е заради самите жители. Не искам да се върнеш вкъщи с убеждението, че всички пепони са крадци. — Той махна на един сервитьор. — Икономиката на Беренджи просто не може да поеме гражданите му, които са повече от милион, и всяка седмица прииждат по още хиляда. Повечето мизерстват и ако искат да живеят, нямат друг избор, освен да откраднат. — Спря за миг, сякаш да подреди мислите си. — Обикновеният пепон е щедър до крайност. Никога няма да откаже да сподели жилището или храната си с теб, нито пък ще открадне от друг гражданин. Но пък вижда как туристите — и някои правителствени служители — пръскат повече пари в един ден, отколкото той изкарва за година, и стремежът му да притежава част от това богатство понякога става неудържим… През следващия половин час само за една вечеря ще похарчиш повече отколкото средният гражданин на Беренджи печели за месец.
Сервитьорът най-накрая дойде при нас и ни заведе до малка уединена маса в края на салона. Забелязах, че Тонка е единственият пепон в ресторанта, но въпреки племенното му облекло като че никой от останалите клиенти не го забелязваше.
— С какво се занимаваше, преди да започнеш работа за правителството? — попитах.
— Бях учител — отвърна Тонка. — Тъй като единствено аз от моя народ бях ходил в мисионерско училище, чувствах се задължен да предам на другите това, което съм научил. Имахме малко училище близо до езерото Дженапит. — Той поспря, за да си припомни. — Покривът беше от трева и бяхме изрязали прозорци в стените, за да влиза светлина. Преподавах на всички възрасти и всички предмети в една-единствена класна стая.
— Защо напусна?
— Трима от учениците ми бяха приети в университета в Беренджи. Щом завършиха, се върнаха в селото, за да се бъхтят като рибари, тъй като в Беренджи не можеха да си намерят работа. Именно тогава разбрах, че аз само пълня главите им с безполезни факти и напразни надежди за по-добро бъдеще. И реших да вляза в политиката, за да накарам това бъдеще да се превърне в реалност, а не в нарушено обещание.
— Достойно за възхищение. А откога си в правителството?
— От три години — отвърна горчиво той. — Както виждаш, още не съм се издигнал до позиция, от която да мога да направя нещо за народа си… Но и моето време ще дойде — добави убедено накрая.
— Буко Пепон няма ли програми за създаване на повече работни места?
— Естествено. Но първото условие за това са парите, а те винаги са липсвали на Пепони. Президентът обикаля Републиката по пет-шест пъти на година, опитвайки се да заинтересува някои инвеститори за планетата ни, но въпреки това се нуждаем от повече капитали, отколкото е успял да събере.
— Разбирам. — Вгледах се в него. — Между другото, не виждам никакви племенни надписи върху облеклото ти.
— Аз съм бегу. Тази огърлица — отдели едната от тях, — е нашият племенен знак.
— Никога не съм чувал за племето бегу.
Той се усмихна.
— Повечето от чуждоземците не са. Ние сме съвсем малко племе — наброяваме само шест хиляди. Рибари сме и живеем по бреговете на езерото Дженапит.