— В кой колеж си ходил?
— Учих като стипендиант в университета на Бариос IV. — Той се усмихна. — Беше доста обезсърчаващо преживяване за мен — прекарал съм целия си живот в сламена колиба и обух чифт обувки в деня преди да се кача в космическия кораб.
— Наистина — съгласих се.
Той кимна.
— Бях ходил в Беренджи два пъти преди това и имах представа как изглежда един град, но да знаеш е едно, а да живееш в него е друго. Понякога имам чувството, че в мен живеят двама Нейтъновци: единият е голото дете, което ставаше всяка сутрин със слънцето и отиваше да лови риба с кануто си, а другият — порасналият, който е пътувал до други звезди и сега работи за правителството на Буко Пепон. Като че ли нямат никаква връзка помежду си, нито една черта, която и двамата да притежават.
— И двамата живеят на Пепони — вметнах аз.
— Ако можеше да видиш селището ми, а после кабинета ми, щеше да ти е трудно да повярваш, че двамата могат да съществуват заедно в една галактика, да не говорим на един свят.
— Ще ми се да посетя и двете места.
— Добре — отвърна той. — Къде другаде желаеш да те заведа?
— Беше ми дадена абсолютна свобода да ходя, където си поискам. Но нямам ни най-малка представа къде да отида… Предполагам, че след като ще пиша биографията на Буко Пепон, трябва да видя местата, които са свързани с неговия живот: селището, където е израснал, килията, в която е бил затворен по време на Кризата, кръчмата „Саблерог“ — места от този род.
Той кимна.
— Кога искаш да започнем?
— Утре сутрин — предложих.
— Ще те чакам във фоайето.
Сервитьорът се върна и аз поръчах пържола от бифкейк и чаша кафе. Тонка просто поклати глава, когато сервитьорът го погледна.
— Нищо ли няма да поръчаш?
— Не съм гладен.
— Сигурен ли си?
— Ще хапна по-късно.
— А защо не сега?
— Не искам да обиждам никого, но не ям човешка храна.
— Мислех, че бифкейковете са местна храна — отбелязах.
— Първоначално са внесени от комодор Куинси.
— Трябваше да го кажеш по-рано. Щяхме да отидем в ресторант, където сервират неща, които ядеш.
— Нямаше да ти хареса.
— Откъде знаеш? Следващия път, когато ще ядем, настоявам да отидем в местен ресторант.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Той се усмихна.
— Мисля, че ще станем приятели, Матю.
Нейтън Киби Тонка, все така облечен в племенните одежди на бегу, ме взе с по-скромен автомобил от предишната вечер. Напуснахме града и тръгнахме на север — почти час през равна и суха савана, а после по леко нагорнище. Короните на дърветата станаха по-зелени, въздухът по-студен, пейзажът по-хълмист.
— Наближаваме Зелените земи — съобщи Тонка, докато минавахме покрай няколко малки арендаторски ферми и във всяка деца играеха около сламените колиби. — Селището на Буко Пепон е на около деветдесет километра северозападно оттук.
— През последните шейсет километра не видях дори среброкож — отбелязах.
— Животните не са глупави — отвърна Тонка. — Не им трябва много време да научат границите на парковете и резерватите и да останат там, където е сигурно.
— Но аз видях няколко по пътя между космодрума и Беренджи.
Той се усмихна.
— Лошо е за бизнеса да се убиват животни, когато има туристи наоколо. Но малко от тях идват в Зелените земи, освен за да изкачат планините или да отидат в резерватите, а този път не води в нито една от двете посоки. Затова е твърде вероятно всяко животно, което се мерне тук, да бъде убито. — Въздъхна дълбоко. — Жалко е, защото тази земя е много крехка. Виждаш ли онези бифкейкове? — попита внезапно и посочи малко пасище, където дузина добичета пасяха под отегчения поглед на висок и слаб млад богода.
— Да.
— Мога да сложа петнайсет среброкожи и двайсет бързоноги там и те ще се възпроизвеждат и живеят на онова пасбище за вечни времена, защото са част от екологичната система на Пепони. Но сложи дванайсет бифкейка, както е направил този фермер, и за една година всичката растителност ще бъде изтръгната от корен, цялото пасище ще стане на прах и поне едно поколение няма да може да засее нищо там.
— Защо не се опитат да отглеждат дивеч тогава?
— Това са богоди и соротоби — обясни той. — Също като сибоните те измерват богатството си по броя бифкейкове, които притежават. Дивите животни нямат стойност за тях.
— Искаш да кажеш, че някои от тези бифкейкове никога няма да бъдат изядени? — учудих се аз.
— Накрая всички ще бъдат изядени, но първо ще бъдат разменени няколко пъти. Ще ги използват да платят някоя булка или магьоснически талисман, или нещо друго. — Той поклати глава. — Не, те са толкова неразделна част от икономиката, че никога няма да бъдат заменени с отглеждане на дивеч.