— Ако мога да го включа в графика си, с удоволствие — отговорих.
— Невероятна гледка — продължи той. — Равнините не са толкова красиви като планините, но миграцията си струва да се види.
— Откога живееш във веригата Юпитер? — попитах.
— Откакто дойдох тук. Никога не съм я напускал. Когато Кризата свърши, си построих къща в планината Пепон и работих като горски пазач в резервата, докато не взех това място. — Внезапно се ухили. — Първото нещо, което направих, беше да издиря Джошуа и да го наема като мой асистент.
— Джошуа?
— Нейтън не ти ли е разказал за Джошуа Бучанка?
— Не.
— Засрами се, Нейтън — закачи го той и се обърна към мен. — Джошуа беше най-добрият командир, който проклетите калакали някога са имали… Прекарах три години да го преследвам нагоре-надолу из тази дяволска планина. Дори два пъти го бях настигнал, но никога не успях да го хвана.
— Искаш да кажеш, че си наел един воин калакала, срещу когото си се бил, да ти помага тук? — попитах изненадано.
— Защо не? — отвърна Уесли. — Той е най-оправният диг, когото са имали. — Изведнъж се обърна към Тонка. — Извинявай, Нейтън.
— Ще го пренебрегна — съгласи се Тонка. — Този път.
Уесли поклати глава.
— Не мисля, че някога ще свикна да наричам народа ти пепони. За мен „пепон“ означава само едно нещо: Стареца. — Пак се обърна към мен. — Както и да е, подхвърлих тук и там, че търся Джошуа. Отне ми почти половин година да го проследя, но накрая го открих да обработва парче земя от три акра в покрайнините на Зелените земи. Това не е най-добрият начин на живот, особено за някой като Джошуа. Отидох в къщата му, обясних му кой съм и се уверих, че вече не иска да ме убие и че можем да правим бизнес заедно.
— Къде е сега? — огледах се наоколо.
— Преди малко беше в кухнята и оправяше един от фризерите ни. — Излая някаква заповед на богодски. Барманът веднага излезе иззад бара и се запъти към кухнята. — Ще дойде след минута.
— С нетърпение очаквам да се запозная с него.
— Беше време, когато исках това повече от всичко друго. — Уесли нави панталоните си и показа, че единият му крак е изкуствен. — Той ми причини това. Уцели ме със стрела отдалеч. — Поклати глава. — Не мислех, че ще успея да стигна до лагера. Но накрая успях. Отрязаха го, дадоха ми нов и два месеца по-късно бях обратно в планината.
— Изненадан съм, че му нямате зъб.
— Той просто си вършеше работата, бореше се за родината си — отвърна Уесли. — Не мога да ги виня за това. — После се усмихна. — Учуден съм, че вече не иска да ме убие.
— Защо да иска?
— Убих най-големия му син от засада. — Той посочи място на около петстотин метра над нас. — Беше точно там. Чаках в ямата цели два дни под леден дъжд и убих първите шест калакали, които се появиха. Последният беше синът на Джошуа. — Той въздъхна и отново поклати глава. — Хубаво момче. Много приличаше на баща си.
До масата ни се приближи як набит местен жител на средна възраст с шорти и риза.
— Сядай, Джошуа — каза му Уесли. — Това е господин Матю Брийн, който ще пише книга за Стареца.
Джошуа Бучанка се здрависа с мен, поздрави Тонка и седна срещу Уесли.
— Надявам се, че ви харесва на Пепони, господин Брийн.
Той говореше земния език с по-изразен акцент, отколкото Пепон и Тонка, но не ми беше трудно да го разбирам.
— Много — отвърнах. — Майк тъкмо ни разказваше за преживяванията си по време на Кризата.
Бучанка се усмихна.
— Майк е голям лъжец — Наведе се към мен. — Можех да го убия три пъти.
— Ха! — изсмя се Уесли. — И защо не го направи?
— Опасявах се, че ще те заменят с някой по-компетентен — засмя се и Бучанка.
— Изненадан съм, че никой от вас двамата не се чувства огорчен — отбелязах.
— Защо да съм огорчен? — отвърна Бучанка. — Спечелихме това, за което се бихме. Един от синовете ми е химик в Беренджи, а другият — учител в Балимора. Дъщеря ми работи в една банка в Марачо. Не се бих за моето бъдеще, а за тяхното и сега то е осигурено.
— А не чувстваш ли някаква лична омраза към Майк? — настоях аз.
— Защото уби сина ми ли? — попита Бучанка. — Не. Синът ми беше войник, а всеки войник рискува живота си на война. Не обвинявам Майк, че се е защитавал, нито пък той мен, че се опитах да пробода сърцето му със стрела, докато ми беше враг на бойното поле. Но когато битката свърши, е време за мир. Ако Буко Пепон може да прости на расата на хората, тогава аз, който съм изстрадал много по-малко, мога да простя на един човек.
— Достойно за възхищение отношение — рекох.
Бучанка изгледа продължително гръмотръсите, после се обърна към мен.