— Може би не трябва да допускат съдебни заседатели от племето на ответника — предложих аз.
— Това ще гарантира стопроцентови присъди „виновен“ независимо от доказателствата. Нека да вземем останалите съдебни заседатели от нашия хипотетичен случай. Всеки от тях ще отсъди против този сибони не заради доказателствата, а заради миналите обиди, истински или въображаеми, които сибоните са нанесли на племето му.
— А пепоните като Тонка, които са се установили в града и са се отказали от племенността?
Уесли се изсмя.
— Тонка въобще не се е отказал. Той просто е от малко племе, затова е много внимателен какво говори пред другите.
— Значи според теб правосъдието на Пепони не действа?
— Не, не съм казал такова нещо — отвърна Уесли. — Човешкото правосъдие не действа. Всъщност повечето човешки институции не са приложими тук. По дяволите, няма причина да са, това не е човешки свят и не е населен с хора. — Замълча, въртейки лулата в ръцете си. — Сблъсъкът с човешките ценности причинява повечето проблеми. Отглеждали са храна, яли са я и това е било всичко; а сега имат чуждо животно — бифкейка, което унищожава земята им, върху малкото си плодородна земя отглеждат тъкмо захарини от всичките възможни култури. Знам, че трябва да ги изнасят, за да получат твърда валута. Но деветдесет процента от народа никога не са виждали монетите на Пепони, така че за какво, по дяволите, им е нужда твърда валута? Пепони има армия, която не може да екипира и да използва. Земните кораби и саблерозите щяха да утроят туристическата индустрия, но всички земни кораби бяха убити за скъпоценности на хората, всички саблерози бяха изтребени за ножници на мечовете на пинките.
Прозвуча още един рев, последван от тихо ръмжене.
Уесли се изсмя.
— Нощните убийци са намерили саванния дявол — обясни той. — Искат да ги покани на вечеря, но той предпочита да си я яде сам.
Внезапно се чу високо изскимтяване.
— Един от тях се е приближил прекалено до масата.
Скимтенето продължи.
— Е, саванният дявол поне не го е убил. Явно просто му е дал урок по добри маниери.
— Ако е ухапан лошо, няма ли все пак да умре? В края на краищата не ще може да ловува.
— Преживее ли нощта, ще се оправи. — Уесли се взря в тъмнината, сякаш виждаше сцената, която току-що описа. — Нощните убийци се грижат за своите. Ако е осакатен, ще го оставят да пази малките, докато ловуват, и ще го хранят, когато се връщат да нахранят бебетата.
— Защо малките им се нуждаят от защита? Нали са хищници?
— Малките на всички — дори на хищниците, са в опасност, докато не пораснат, за да се защитават сами. Саванните дяволи ще ги изядат, а има и много хищни птици по върховете на тия дървета, които търсят нещо малко и безпомощно, за да го сграбчат отгоре.
— Това ми напомня за думите на Хардуик, с които веднъж описа Пепони: „Всичко хапе“.
— Хардуик? — повтори Уесли, внезапно заинтересован. — Той ли е човекът, на когото отначало са кръстили планината?
— Точно така.
— Мислех, че е умрял преди половин век — продължи той. — Ти наистина ли си го познавал?
— Написах биографията му.
— Все още ли е жив?
— Не. Умря преди няколко години.
— Трябва да е бил доста интересен човек. Хващам се на бас, че е имал какво да разкаже.
— Мога да ти изпратя копие от книгата — предложих.
— Вече не чета толкова много — рече извинително Уесли. — Преди го правех, но сега предпочитам да седя тук, навън, и да се наслаждавам на природата… Все пак ако се сетиш, ми изпрати. Може и да се върна към стария си навик.
Тишината беше нарушена още веднъж, този път от най-ужасяващия писък, който някога съм чувал.
— Какво беше това? — попитах, готов да се прибера веднага вътре.
— Беше синьокачулатият. Загубил е женската си и я вика.
— Какво представлява?
Уесли се усмихна.
— Синьокачулатият е най-безобидната птица в планината. Бог забравил да му даде каквото и да е средство за защита, затова го надарил с глас, който превръща саванните дяволи и котките-демони в уплашени малки котенца.
— Можеш да прибавиш и писателите хора в списъка — додадох убедено.
— Чашата ти е празна — отбеляза той. — Да ти донеса ли още един коняк?
— Ако останеш и поговориш с мен още малко.
— Няма да те оставя — отвърна той, отиде до бара и напълни чашата ми.