— А изстрел в мозъка?
Той се изхили.
— Нито един куршум не е успял да пробие тези кости… Виждаш ли малката вдлъбнатина на черепа точно пред ухото?
— Да.
— Удар от звукова пушка точно там ще ги свърши. Четири сантиметра по-горе или встрани и ще се озовеш пред един страшно разярен земен кораб.
— Не мога да видя цвета на очите им — казах аз, вземайки бинокъла.
— Точно в това е проблемът, нали? — отговори той с развеселена усмивка.
— Колко близо трябва да отидеш?
— Трийсет метра ще свършат работа — ако гледат право в теб. Иначе петнайсет или двайсет.
— А какво ще стане, ако се приближиш на петнайсет метра и откриеш, че очите му са сини?
Той отново се изхили.
— Тогава си плюеш на петите и се надяваш да е прекалено зает с храната, за да се притеснява за теб.
Един от земните кораби направи няколко колебливи стъпки към нас и изрева мощно.
— Ще ни нападне ли?
— Съмнявам се. Вероятно просто се опитва да ни уплаши, за да могат женската и малките да излязат от горичката.
Животното изрева още веднъж и Оксблъд започна бавно да оттегля колата.
— Резките движения ги дразнят. Шансовете да не те нападне са по-малки, ако се махнеш полека, отколкото ако избягаш сред облак прах.
Земният кораб продължи да върви след нас.
— Е, щом е толкова тъп, че да остави приятелите си и да дойде в по-ниската трева, вероятно иска да се прости с живота си. Имам още две бройки в сегашното си разрешително за лов на земни кораби. Защо не се престориш, че ти си аз, не вземеш пушката си и не го изчакаш?
— А ти къде ще бъдеш?
— Ще продължа да отстъпвам, за да се озове точно пред теб. Изчакай, докато се приближи на около двадесет и пет метра, и после, ако очните му камъни имат подходящ цвят, гръмни го.
— А ако нямат?
— Докосни си шапката с лявата ръка, аз ще дам напред и ще го накарам да се махне от теб.
— А ако се интересува повече от мен, отколкото от теб? — попитах нервно.
— Земните кораби имат много лошо зрение, а вятърът духа откъм него — спокойно отвърна Оксблъд. — На двадесет и пет метра няма да може да те различи от дънер, а не съм чувал земни кораби да нападат дървета.
Извадих пушката с патрони и внимателно слязох от колата, докато Оксблъд продължи да се отдалечава. После се подпрях на коляно и зачаках.
Земният кораб се приближи на петдесет метра, на четиридесет, на тридесет, но все още не можех да видя очите му. Но пък виждах всичко останало: огромната мускулатура на раменете, невероятно подвижната му долна устна, безбройните пъстри насекоми, които танцуваха около масивната му глава. Можех да усетя острата неприятна миризма и да чуя не само дишането, но и къркоренето на стомаха му.
Най-накрая, на петнадесет метра, можех да определя, че близкото до мен око беше бледооранжево. Прицелих се в точката на лявото му рамо, където се събираха кръвоносните съдове, леко натиснах спусъка — и сякаш адът се отвори.
Земният кораб се обърна към мен, ревейки и виейки оглушително, докато двамата му спътници се втурнаха към него, за да видят какво му става. Завъртя се в пълен кръг, после ме видя, протегна ужасяващата си долна устна към мен и преодоля разделящите ни петнадесет метра като необуздана стихия. Скочих настрани, претърколих се на земята, после се изправих и стрелях още три пъти в гърдите на съществото. То се втурна точно покрай мен, без да обръща внимание на новите си рани, и връхлетя колата. Оксблъд започна да лъкатуши в опитите си да му избяга, но въпреки че залитна един-два пъти, то следваше с изненадваща точност маневрите му. След това колата заседна и си помислих, че с Оксблъд е свършено. Точно когато стигна до него, земният кораб потрепери и умря. Другите риеха с крака земята, ръмжаха и виеха, като че ли се опитваха да наберат смелост да нападнат.
Оксблъд скочи от колата, извади нож, специално направен за тази работа, и започна да вади очните камъни, а ръмженето се усилваше.
— Направи ми една услуга, а? — каза спокойно той, когато стигнах до него.
— Каква? — попитах, останал без дъх.
— Двете му другарчета мислят да се присъединят към купона, а в моето разрешително остана само една бройка. Уплаши ги, за да не се налага да нарушаваме закона.
Погледнах към двете десеттонни същества, които вече бяха на около сто метра от нас.
— Как?
— Ти си умно момче — Оксблъд дори не вдигна поглед от работата си. — Ще измислиш нещо.
Взех пушката си и стрелях бързо три пъти във въздуха. Единият от земните кораби побягна в паника, но другият, все още пищейки, изкорени малко дърво и го хвърли настрани, като че бе някаква клонка.