— Ние не сме първата планета, която получава независимостта си от Републиката — продължи той, — и мисля, че е разумно да се поучим от грешките на другите. Някои от тях лишиха цялото си човешко население от собственост и граждански права и техните икономики неизменно пострадаха. Лодин IХ така закъса откъм технологии, че накрая помоли хората да се върнат и създаде толкова благоприятни данъчни облекчения, че мнозина наистина се върнаха… Реших, че това няма да се случи на Пепони. Хората са дошли тук, подбудени от Републиката, и сметнах, че не трябва да ги държим лично отговорни за колониалния период от нашата история. И ако искат да останат и да работят за доброто на Пепони, да инвестират в икономиката ни и да споделят техническите си познания с нас, ние ще ги приветстваме и ще им дадем гражданство. — Пурата му пак бе изгаснала, но този път той просто я запали отново. — Около половината от хората напуснаха, но другата половина са все още тук, четвърт век по-късно. Справиха се добре с новите условия на Пепони и самата планета напредна много с тяхна помощ.
— Това е невероятна позиция — казах съвсем откровено, — като се има предвид как са се отнесли с вас самия. — Миналото си е минало — отвърна той с искреност, която би прозвучала доста фалшиво от устата на всеки човек, когото познавах. — Имах време да обмисля и планирам новото общество, докато бях в затвора — а и понеже бях там, никой не можеше да ме обвини за издевателствата на калакалите.
— Мисля, че вие наистина сте удивителен, сър. Постоях в килията за около пет минути и ме хвана клаустрофобия. Не мога да си представя как сте оцелял.
— Образът на бъдещата Пепони ме поддържаше — отговори той.
— И сега вие осъществихте този образ.
Той поклати глава.
— Не, господин Брийн. Може и да имам голямо его, но не чак толкова голямо. Все още имаме проблеми. Не сме развит свят и се налага да се научим да храним народа си. Да го научим да чете и пише, да забрави племенността и някак си, някак си, аз трябва да намеря начин да ги накарам да опазят земята, която храни всички ни. Ако има достатъчно време обаче, никой от тези проблеми не е неразрешим. — Той въздъхна и още веднъж внезапно осъзнах напредналата му възраст. — Но не бих живял никъде другаде и не бих търсил никакви други предизвикателства. Едуард Нгана, пионерът, приземил се пръв тук, много мъдро е избрал да нарече този свят Пепони.
— Значи имате чувството, че е рай?
— Не съвсем, господин Брийн — отвърна той със самоуверена усмивка. — Но ако Всемогъщият Господ реши да ми даде още само двайсет години, ще го превърна в рай.
ЗДРАЧ
Космодрумът на Пепони не се бе променил много за четиринадесет години. Имаше малко повече просяци и боята бе започнала да се лющи по потъмнелите ъгли, но все още се редяха дълги опашки от туристи пред двамата служители за проверка на паспортите и багажа. Изглеждаше познато, все така зле уредено, но незнайно защо ми подейства странно успокояващо.
Прекарах две години в писане на „Пепон от Пепони“. Книгата спечели престижната награда „Аристотел“ за най-добра биография на годината. Не се продаваше толкова добре, колкото се надявах — и както Пепон беше обещал, никога не се появи на Пепони, но пък наградата беше повече от компенсация за липсата на добри продажби. Внезапно услугите ми като „експерт“ по неразвити и новоосвободени светове започнаха много да се търсят. През последните дванадесет години доста попътувах и написах още седем книги, съсредоточавайки вниманието си върху толкова различни планети като Кабара III и Речен вятър.
Тогава моят издател реши, че е време да се завърна на Пепони, дал основа на първите ми три книги, и да видя как е там след смъртта на Пепон преди около десет години. Когато започнах първоначалното си изследване, изненадан научих, че след неговата смърт е имало два военни преврата, а новината, че сегашният президент е Нейтън Киби Тонка, напълно ме порази.
Моето проучване показа, че на Пепони са настъпили тежки времена. Корупцията беше по-широко разпространена, отколкото когато за пръв път отидох там, и все още нямаха успех с намаляването на прираста на населението. От 200 милиона пепони преди четиринадесет години то бе нараснало на 340 милиона и единственият въпрос беше не дали ще стигнат милиарда, а кога.
Икономиката на Пепони беше напълно опустошена, но това не бе нещо ново за неразвитите светове. Планетата продължаваше да разчита на помощите и заемите от Републиката и внасяше почти деветдесет процента от храната си.