От друга страна, тя си оставаше главен център на туристическата верига и минаваше за един от малкото светове, където гражданите на Републиката могат да се надяват на сърдечно посрещане и да вървят по улиците в сравнителна безопасност.
Довърших проучването си и дойдох тук, за да преценя ситуацията лично. Бях уредил да отседна в хотел „Роял“, от който имах приятни спомени, но този път щях да посетя някои от резерватите и по-малките градове. Бях достатъчно суетен и смятах, че името Матю Брийн ще ми осигури по-специално отношение. Не уведомих никого за пристигането си, защото от опита си с различни правителства знаех, че често искаха да ми покажат само определени места от планетите им.
Погледнах напред и се опитах да видя защо опашката се движи толкова бавно. Инспекторите методично преглеждаха целия багаж на възрастен местен жител, като му задаваха въпроси за всичко от джобния компютър до чифта обувки. Накрая се размениха някакви пари и пътникът премина напред без други неприятности, а следващият багаж на местен жител бе подложен на същото интензивно претърсване. Беше очевидно, че накрая ще го пропуснат, но и също толкова ясно, че единственият начин да се придвижи по-бързо е да подкупи един от инспекторите. Местният жител, проверяван в момента, стоеше стоически, с упорито изражение на лицето си и накрая човекът зад него се умори да чака, подаде две банкноти на инспектора и двамата бяха пропуснати веднага.
Беше хубав рекет. Дори ако попаднеха на непокорен турист, който твърдо отказваше да дава подкупи, имаше голяма вероятност някой отзад да бърза и да плати вместо него. Отношението към местните жители беше много по-лошо, отколкото към другите пътници, но никой от която и да е раса не минаваше проверката за по-малко от десет минути, ако не дадеше пари на инспекторите. Тъй като подкупите не бяха по-големи от кредит или два, а самите инспектори вероятно получаваха надница два или три кредита, реших, че не мога да ги виня прекалено сурово за тази инициатива. Чаках търпеливо още половин час и пред мен останаха само десет или единадесет пътници, всичките хора освен един, когато униформен местен жител от охраната се приближи към мен.
— Господин Брийн?
— Да.
— Бихте ли дошли с мен, моля.
— Нещо не е наред ли? — попитах и взех багажа си.
— Моля, последвайте ме — каза учтиво, но безизразно той.
Тръгнах след него. Минахме през огромна чакалня и влязохме в тесен коридор. Подминахме няколко врати, докато накрая стигнахме до една без никакви надписи.
— Бихте ли влезли в този кабинет, моля.
Отстъпи встрани и препречи коридора, по който дойдохме. Стана ми ясно, че е готов да стои цял ден там, ако не се подчиня на молбата му.
— Трябва ли първо да почукам? — попитах, докато се оглеждах за звънец или скенер на ретината, но не открих нищо.
Той поклати глава.
— Очакват ви.
Пристъпих към вратата, тя се отвори да ме пропусне и бързо се затвори зад гърба ми. Открих, че съм в малък и изключително чист кабинет. До едната стена бяха наредени шкафове с папки и два компютърни терминала до другата. Холограми на Буко Пепон и Нейтън Киби Тонка ме гледаха над шкафовете. До единствения прозорец в стаята имаше малко подредено бюро, а зад него седеше човек, чието бронзово обрулено лице ми изглеждаше слабо познато.
— Влизай, Матю. Вземи си стол. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
Продължих да го изучавам.
— Срещали ли сме се преди?
Той се усмихна.
— Преди много години.
— Йън Мастерсън! — възкликнах, разпознавайки го най-накрая. Отидох до него и му подадох ръка.
— Не предполагах, че съм се променил толкова много — каза той.
— Косата ти е пооредяла. А си спомням и че беше с петнайсетина килограма по-лек.
— По половин килограм на всеки шест месеца — засмя се той. — Не звучи много, докато не събереш всичките години. — Натисна един бутон на бюрото си и иззад стената се появи добре зареден бар.
— Какво да бъде, Матю?
— Всичко освен местната бира.
Той се изхили.
— Имаш добра памет. Все още е много лоша.
Наля по един цигниански коняк и ме покани да седна от другата страна на бюрото му.
— Чудесно е, че пак те виждам, Матю. Следях кариерата ти.
— Така ли?
— Ти си единственият писател, когото познавам. Особено ми хареса книгата ти за Речен вятър.
— Благодаря. Да можеше да прочетеш и биографията ми за Пепон!
— Прочетох я.
— Мислех, че не я продават тук.
Той се усмихна.
— Не я продават.