— Защо?
— Защото гладуват и бракониерстват, за да ядат. Тръгни след всеки диг, който някога е убил животно незаконно, и ще ти е необходима армия от над милион горски стражари и служители. Все някъде трябва да дръпнем чертата… Разбира се, понякога прекаляват и трябва да се намесим. Обикновено е твърде късно — като в резервата, който Стареца създаде няколко години преди да умре, на Големия западен континент. Сентабелите мислеха, че това им е частният магазин за месо, и преди пет години трябваше да затворим цялото проклето нещо. Сигурно не бяха останали и двеста животни във всичките тези осемстотин квадратни километра. Сега бифкейковете им са унищожили доста от останалата земя.
— Тогава може би ще отида до равнините на сибоните. Ако си спомням добре, среброкожите трябва да мигрират по това време на годината.
— Забрави за това.
— Знам, че резерватът още съществува — казах твърдо. — Взех си пътеводител, когато тръгнах за Пепони, има го на всички карти.
— О, да, резерватът съществува и можеш да видиш най-различни животни там — отвърна той. — Но не и среброкожи.
— Какво се е случило?
— Народът се случи. Дигитата и човеците. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Резерватът все още принадлежи на правителството, но заобикалящите го обработваеми земи са частна собственост и от преди седем или осем години е ограден… Среброкожите не мигрираха, за да могат туристите да направят снимките си, а защото всяко лято техните обичайни територии пресъхваха и те се преместваха в равнините, за да намерят вода. Фермите и оградите им препречваха пътя. — Той ме погледна през бюрото. — Два милиона от тях умряха от жажда през първата година, а повечето от другите загинаха през следващото лято. Останали са само две хиляди и вече не мигрират.
— Никой ли не се разтревожи какво става?
— Много хора го направиха — отвърна Мастерсън. — Тези дни в резерватите имаме почти толкова учени и еколози, колкото и туристи. Но е много трудно да убедиш гладуващ безработен диг, че трябва да се грижи повече за бъдещето на среброкож, когато неговото собствено е толкова несигурно.
— Каква загуба — казах тъжно.
— Така е — съгласи се Мастерсън.
— Предполагам, че въпреки всичко ще посетя планината Пекана и равнините, просто за да видя лично какво става там.
Внезапно любопитна усмивка премина по лицето му.
— Какво има? — попитах.
— Матю, преди да видиш планината Пекана и равнините сибони, би ли искал да видиш Пепони какъвто беше в старите дни?
— Старите дни? — повторих.
— Не говоря за времето на Хардуик или дори това на Аманда Пикет — онези дни са си отишли завинаги, но би ли искал да видиш нещата такива, каквито бяха, когато аз дойдох тук?
— Разбира се — отвърнах искрено. — Възможно ли е?
Той кимна.
— Ще ти го уредя.
— Къде да отида?
— В резервата Керинджера, на около двеста километра северно от Балимора. Предупреждавам те: страшно е горещо. Но почти никакви туристи не ходят там, има само едно много примитивно племе в областта. Това е най-непромененият резерват, който можеш да намериш. Съмнявам се, че е имал повече от петстотин посетителя на година, откакто земните кораби изчезнаха.
— И какво ще видя там?
— Гръмотръси, саванни дяволи, нощни убийци, около двайсет вида тревопасни и голямо разнообразие от птици. Няма да видиш огромните стада, които преди са скитали в саваната. Пък и тази земя никога не е изхранвала такова изобилие. Ще видиш малко дигита, които са живели така, както когато твоят приятел Хардуик е дошъл за пръв път на Пепони.
— Звучи интересно — признах.
— Така е. Дори ще ти осигуря придружител.
— Някой от твоите хора ли?
— Ти си ценен човек, Матю — отвърна с усмивка Мастерсън. — Трябва добре да се погрижа за теб.
— И защо съм толкова ценен за теб?
— Казах ти и преди. Искам да прекарам остатъка от живота си тук, но никога не знаеш какво може да направи някой нов диктатор. Ти си застрахователната ми полица.
Помислих над предложението му. Исках да видя резервата, практически недокоснат през годините, и да имам човек от службата за сигурност с мен като шофьор и преводач беше предимство, а не спънка.
— А ще ми бъде ли разрешено да посетя и другите резервати? — попитах накрая.
— Разбира се — отвърна Мастерсън. — Просто искам да видиш един от малкото ни добри резервати… Знаеш ли, Матю, имам чувството, че ще станем добри приятели.
— О?
Той се усмихна.
— Мога да отворя много врати за моите приятели — продължи той.
— Чии врати? — попитах многозначително.