— Всеки ми казва, че повечето ловни експедиции за земни кораби били екипирани в Балимора — обадих се, — но това все още ме озадачава: как толкова оголена и бедна местност може да изхранва земни кораби?
— Ще се изненадаш колко живот може да изхранва тази местност — отвърна той. — Повечето животни са се приспособили да оцеляват тук. Например нито козелът на Нгана, нито дървесинякът пият вода — получават необходимото им количество влага от растенията, които ядат. Същото е и със саванните дяволи: когато намерят вода, пият, но през сухия сезон просто си набавят влага от вътрешностите на животните, които убиват.
— Как са живели земните кораби тук без вода?
— О, тук има вода. Повечето е под земята, но земните кораби бяха достатъчно големи и силни, за да я изкопаят, особено с хватателните си устни. — Той замълча и се вгледа в мрачните околности. — Едно от нещата, които обожавам в това място е, че всичко тук заслужава да живее. Напълно различно е от равнините на сибоните, където навсякъде има вода и храна — или поне е било така.
— Какво се е променило там? — попитах. — Чух за среброкожите, но предположих, че това означава повече храна за всичко останало.
— Самите среброкожи бяха храната на няколкото хиляди котки-демони и нощни убийци — обясни той. — Сега там почти не са останали хищници. А при скоростта, с която сибоните местят бифкейковете в резервата, не след дълго той ще заприлича на този. Разликата обаче е, че Керинджера трябва да изглежда така… Доколкото знам, нещата са дори по-лоши на Големия западен континент. Буко Пепон създаде образцов резерват за сентабелите, осигурен с първокласни туристически удобства, а сега там е само пустиня. — Обърна се замалко към мен, както продължаваше да кара. — Тази планета има твърде крехка екология, Матю. Не е нужно много, за да се разруши.
— Разбрах го и аз.
— Казват, че дигитата живеели в хармония с околната среда хилядолетия преди да дойде човекът — продължи Гарднър, — но според мен това не е вярно. Те са унищожавали обработваемата си земя дълго преди колонизацията. Ние просто им показахме как да го правят по-бързо.
— Тогава може би трябва да си тръгнем и да ги оставим пак да го правят по-бавно — предположих.
Той поклати глава.
— Късно е. Сега вероятно сме единственото нещо, което стои между тях и анархията.
— Не са ли имали проблеми и преди Едуард Нгана да кацне тук?
Гарднър вдигна рамене.
— Не мога да кажа. Но знам какво не са имали: модерни оръжия. Ще се учудя, ако след десет години на Пепони все още има някакви сентабели. Единствената причина правителството още да не е унищожило сибоните е, че живеят като диваци и не се местят в градовете. Но скоро правителството ще поиска всичките им резервати за обработваеми земи и от този момент нататък дните на сибоните ще са преброени.
— Не изглеждаш много въодушевен за бъдещето на Пепони.
— Не съм — съгласи се той. — Още един Буко Пепон би могъл да забави нещата с едно поколение или две, но не би спрял това, което ще се случи.
— А какво ще се случи?
— Ще унищожат земята и ще се избият един друг, докато накрая отново постигнат равновесие с околната среда.
— И тогава?
— Кой знае? — вдигна рамене той. — Не са хора и каквото и общество да развият накрая, то няма да има смисъл за хората… Именно това е целият проблем с Пепони сега — убедихме ги да бъдат като нас, но те не са като нас. Принадлежат на племената си, а ние им казахме, че ще имат президент, който да ги представлява всичките. Те са фермери и ловци, а ние им помогнахме да убият повечето от животните си и им дадохме бифкейковете и захарините, които унищожават земята им. Покрити са с козина, обаче носят човешки дрехи при тропическия си климат, защото нашите мисионери ги научиха, че е грешно да ходиш гол. Говорят над триста различни езика, но въпреки това официалният език на Пепони е земният. — Той зави, за да не удари малък гризач, който изведнъж изскочи пред колата. — Положението не е добро и ще продължи да се влошава.
— И все пак ти си избрал да прекараш повечето от зрелите си години тук — изтъкнах. — Защо?
— Защо не? Тук живея по-добре, отколкото бих живял някъде другаде, и харесвам работата си.
— А не се ли притесняваш, че имаш привилегии, от които са лишени местните жители повече от три десетилетия след обявяването на независимостта им? — попитах.
— Трябва ли?
— Ти ми кажи трябва ли!
Той помисли малко върху въпроса ми.
— Не — изрече накрая. — Половината от тях са само едно поколение след тези, които са живеели в пустошта. Останалите все още живеят там. Да им се дадат привилегиите на граждани на Републиката не ги прави граждани на Републиката. Били са по-добре, преди да дойдем на тази планета, но ние сме се появили тук и не мога да чувствам вина за нещо, случило се половин век преди да се родя… Приемам специалните си привилегии просто защото ми ги дават. Ако някой ми ги отнеме, ще намеря друг свят, на който да живея и работя.