От време на време, когато мислеше, че е безопасно, Гарднър ми позволяваше да спра и да поговоря с жителите. Повечето бяха много огорчени от правителството: убиваше народа им, беше корумпирано, грижеше се само за богодите, беше оръдие на Републиката, опитваше се да запази добрата земя за себе си, налагаше по-тежки данъци на сентабелите отколкото на племената кия или соротоба, измъчваше политическите си врагове, купуваше изборите. Всеки от тях искаше да види Тонка изхвърлен от поста му и мнозина ми казваха какво точно искат да направят на президента и „неговите човешки господари“. Реших, че ако дори половината от обвиненията, които отправиха, са истина, тогава Пепони бе в много по-лошо състояние, отколкото ме бяха накарали да повярвам.
Накрая, когато кратката ми екскурзия из континента завърши, отидохме до единственото функциониращо летище — бяхме видели две изоставени и едно недовършено, и тъй като ни оставаха два часа до полета към Беренджи, Гарднър ме преведе през Бариола, предградие на Бакатула.
Сякаш влязохме в напълно различен свят. Къщите бяха огромни и впечатляващи, улиците — добре павирани и безупречно чисти, колите бяха последен модел, внесени от близките светове, а няколкото магазина и супермаркета въртяха чудесен бизнес.
— Тук живеят политиците — обясни Гарднър, когато направих коментар за този изненадващ облик на богатство.
— Как удържат масите да не въстанат и да не ги плячкосат?
— Силите им за сигурност са невидими, но сме под наблюдение, откакто свихме от главната магистрала и влязохме в Бариола.
— И все пак, като се имат предвид условията тук, бих предположил, че по-скоро ще скриват богатството си, отколкото да парадират с него.
— Все още не разбираш начина на мислене на Пепони, Матю. Техните крале и вождове са им вземали парите насила — или каквото е било еквивалент на парите, откакто се помнят. От тях се очаква да бъдат толкова богати. В очите на пепоните бедният лидер е некомпетентен лидер, а това вече може да насърчи някой диг в Бакатула да опита да се отърве от него.
— Не виждам смисъла.
— Но за тях има смисъл.
Когато стигнахме до летището, един човек от охраната дръпна Гарднър настрана и му прошепна нещо. Той кимна и се обърна към мен.
— Ще тръгнем с частен самолет. След двайсет минути.
— Защо е тази промяна в плановете?
— Смятаме, че един от дигитата в гражданския полет е изпратен в Беренджи, за да убие Тонка… Ще го хванем, когато кацне самолетът, но няма причини да рискуваме твоя живот. Когато разбере, че знаем кой е, току-виж реши да убие двама човеци за компенсация.
— Ще го хванат, докато е в самолета, или ще го чакат да слезе?
Той вдигна рамене.
— Зависи от Мастерсън.
— Защо просто не го хванат тук, щом знаят кой е?
— Не е нарушил никакви закони.
— Няма да е нарушил никакви закони и ако го хванете в Беренджи. — Изгледах го. — Каква е истинската причина?
— Истинската причина е, че можем да контролираме това, което става в Беренджи. Няма смисъл да подсказваме същата идея и на другите дигита. Сега доволен ли си?
Не отговорих. Няколко минути по-късно се качихме на малък частен самолет, който щеше да ни отведе в Беренджи. Излетяхме и се наклонихме наляво, а когато погледнах през прозореца, отначало видях Бакатула, после прашната оголена местност наоколо.
— Погледни добре, Матю, и го запомни… Това е Беренджи и Големият източен континент след още двайсет години.
— Надявам се, че грешиш.
— И на мен ми се иска — каза искрено той. — Но не греша.
Полетът отне близо седем часа, вкючително и спирането за зареждане с гориво на Връзките, а когато се приземихме в Беренджи, там ни чакаше Йън Мастерсън.
— Добре дошъл, Матю. Надявам се, че полетът е бил приятен.
— Да.
— А екскурзията интересна ли беше?
— Много.
— Добре. Трябва да ми разкажеш всичко. Защо да не те заведа на обяд?
— Веднага ли?
— Знам, че за последен път си ял на Връзките. Не се притеснявай за багажа. Стан ще се погрижи да го откарат в „Роял“. — Той се обърна към Гарднър. — Ще си поговоря с теб, като се върна.
Гарднър кимна и ни остави, а Мастерсън обгърна с ръка раменете ми, сякаш съм отдавна изгубен приятел.
— Радвам се да те видя отново, Матю.
— Хванахте ли потенциалния убиец?
— Разбира се.
— За да убие президента ли беше дошъл тук?
— Утре ме попитай. Сега го разпитваме.
— Бих искал да присъствам на разпита.
Той се усмихна.
— Не мисля, че ще ти хареса.
— Толкова ли е брутален?
— Толкова ефикасен.
Поведе ме към главния изход и сигнализира на частната си кола, която пристигна миг по-късно. Отидохме до „Катлъри“, ресторант на открито в покрайнините на града, който имаше единственото ранчо за дивеч на планетата и задоволяваше собствените си нужди. Беше собственост и се посещаваше единствено от хора.