Изтичах по терасата и надолу по стълбите към кадилака.
— Аз ще карам — извиках и хвърлих пакетите на задната седалка. — Няма да се бавя — искам да си взема пистолета.
Оставих я да се качи в колата и притичах до буика.
— Мината Монте Верде. Изчакай пет минути и после тръгвай… И внимавай, Джак.
Изпод одеялото се чу лек стон, но аз не изчаках да изслушам продължението. Стигнах до кадилака и седнах зад волана. Сирийна се беше сгушила в ъгъла. Плачеше.
Изхвърчах по алеята.
— Не падайте духом.
Тя продължи да плаче тихо. Реших, че навярно за нея така е най-добре, и карах колкото е възможно по-бързо, без да рискувам, и престанах да мисля за нея.
Докато карахме по Оркид Булевард, й казах:
— Вземете се в ръце. Не сте ми казали какво ви поръчаха. Ако направим и една погрешна крачка, може да му отнемем шанса да се върне при вас. Тези господа ще бъдат много по-уплашени, отколкото сме ние. Хайде, стегнете се и ми разкажете всичко. Какво ви наредиха те?
Бяха й нужни няколко минути, за да се овладее, и чак когато летяхме по Монте Верде Авеню, тя започна:
— Парите трябва да бъдат оставени на покрива на бараката пред старата шахта. Не зная дали ви е известно къде се намира тя.
— Известно ми е. Нещо друго?
— Искат пакетите да бъдат сложени в редица на разстояние най-малко един фут един от друг. След като ги оставим, сме длъжни да изчезнем веднага.
— И нищо повече?
Тя потрепери леко.
— Обичайните заплахи за последствията, ако им устроим клопка.
— Не извикаха съпруга ви на телефона?
— Не. Защо да го правят?
— Понякога постъпват така.
Фактът, че не му бяха разрешили да разговаря със съпругата си, говореше лошо за Дедрик, но аз не й казах нищо.
— Същият мъж ли беше?
— Мисля, че да.
— С приглушения глас?
— Да.
— Добре. Ето какво ще направим. Ще спра колата на входа на мината и вие ще останете в нея. Ще взема парите и ще ги сложа на покрива. Вие ще можете да проследите всяка моя крачка. Ще се върна незабавно и ще се кача на колата. Вие ще карате. В началото на Тенчър Авеню ще намалите скоростта и аз ще скоча. Ще се приберете вкъщи.
— Защо ще скочите?
— Може да успея да ги зърна.
— Не! — тя ме хвана за ръката. — Искате да го убият ли? Ще оставим парите и ще постъпим както ни заповядаха. Обещайте!
— Добре. Парите са ваши. Ако ви измамят, нямате никакъв шанс да ги заловите. Гарантирам ви, че няма да ме видят.
— Не! — повтори тя. — Не желая да им дам възможност да нарушат споразумението.
Завъртях дългата черна предница на кадилака към магистралата Сан Диего.
— Хубаво. Но според мен не постъпвате правилно.
Тя не отговори.
По магистралата препускаха безброй коли и ми бяха нужни няколко минути, докато завия по черния път, водещ към мината. Подскачахме по неравната му повърхност. Мястото беше тъмно и запуснато и светлините на фаровете се удряха в храсталаците и в огромните купчини отпадъци. Макар и да беше само на неколкостотин ярда от магистралата, на пътя беше тъмно и самотно като в гроб.
Пред мен беше входът на мината. Една от високите дървени порти се беше откачила от пантите. Другата едва се крепеше в изправено положение. Приближих се до тях. Дългите лъчи на фаровете осветиха пропуканата циментова алея, която водеше направо до шахтата.
Бараката се виждаше. Беше висока не повече от седем фута — порутена, изоставена сграда, в която на времето контрольорът е стоял, отмятайки дошлите на работа миньори.
— Е, това е. Изчакайте ме тук. Ако нещо се случи, слезте от колата и бягайте.
Тя се взираше в бараката, сякаш очакваше Дедрик да излезе от нея. Лицето й изглеждаше така, сякаш беше издялано от лед. Слязох от колата, отворих задната врата и взех трите пакета. Сложих ги под мишницата си, откопчах кобура и се отправих по алеята към бараката. Тишината се нарушаваше единствено от далечния тътен на движението по магистралата. Нищо не помръдна. Никой не се нахвърли с пистолет Върху мен. Пътят до бараката ми се стори дълъг и ярката светлина от фаровете ме правеше идеална мишена за всеки, който умираше от желание да натисне спусъка. Бях доволен, когато стигнах. Пъхнах дясната си ръка под сакото и хванах дръжката на пистолета, надничайки през открехнатата врата.
Пред очите ми се показаха счупен стол, купчина пръст и парчета хартия на пода, фаровете проникваха през входа и очертаваха две петна от светлина на покритата с паяжини стена. Не ми се искаше да оставям всичките тези пари на покрива на бараката. Имах чувството, че Сирийна никога повече няма да ги види, нито пък ще откупи с тях Дедрик. Но бях нает да ги сложа там и аз го направих. Наредих пакетите върху ръждясалия покрив от рифелна ламарина на разстояние един фут един от друг според инструкциите, които й бяха дали. Бях си свършил работата. Много ми се искаше да се скрия наблизо и да гледам, но ако ме забележеха й убиеха Дедрик, смъртта му щеше да ми тежи на съвестта. Тя беше права. Единствената й надежда беше да им вярва, че ще удържат на думата си.