Тръгнах обратно към колата, леко настръхнал, все още идеална мишена за всеки, който искаше да пролее малко кръв. Чудех се дали ме наблюдават. В порутената мина имаше много места, където човек можеше да се скрие.
Стигнах до кадилака, дръпнах вратата и седнах зад волана.
Тя отново плачеше.
— Ако сте сигурна, че държите да не остана да наблюдавам мястото, ще ви закарам вкъщи — казах аз, без да я погледна.
— Закарайте ме вкъщи — отвърна жената с приглушен глас и обърна главата си встрани.
Докато минавах през портата, някаква сянка се плъзна зад купчината от стари железопътни траверси. Мислех си, че е Кърман, но не бях сигурен. Ако беше той, вероятно щеше да се повърти наоколо и да види нещо. Погледнах бързо Сирийна, но тя беше заета с кърпичката си и не забеляза нищо.
Доста по-оптимистично настроен, се отправих към Оушън Енд.
V
Стрелките на часовника върху полицата на камината показваха два и петнайсет. Седях сам във всекидневната, отпивах от уискито със сода и се взирах с празен поглед в инкрустираното със сребро и злато мексиканско седло, висящо на стената.
Сирийна беше някъде горе.
Чакахме от два часа и половина.
Внезапно тихо изсвирване зад гърба ми ме накара да се обърна рязко и аз разсипах уискито.
— Нервите ти са в отвратително състояние — отбеляза Кърман, влизайки. — Това, което разля, уиски ли е?
— Има още много. Сипи си. Като те гледам, мисля, че ще ти се отрази добре.
— Да — той се приближи до масичката на колелца и си приготви голямо, силно питие. — Уф! Смяташ ли, че тази нощ изобщо ще спим?
— Кой ти гледа спането! Забеляза ли нещо?
Той се пльосна върху креслото срещу мен.
— Нищо. Тях — не, но видях как изчезнаха парите.
— Не разбра ли кой ги взе?
Кърман поклати отрицателно глава.
— Човекът си го биваше. През цялото време остана скрит. Мисля, че стоеше върху една от подпорните греди, които крепят шахтата. Горе беше тъмно като в рог. Във всеки случай сигурно е бил над покрива. Имаше въдица, предполагам от онези, които се използват за големи морски дълбочини. Би трябвало да е нещо доста солидно, за да издържи тежките пакети. Просто ги закачаше за кукичката и ги изтегляше от покрива. Нито го чух, нито го видях. Беше дяволски загадъчно да гледаш как пакетите изчезват на лунната светлина, сякаш отнесени от призрак, докато схвана как всъщност става.
— Страшно хитро. Той забеляза ли те, Джак?
— Нямаше как да ме забележи.
— Не бъди толкова сигурен. Аз те видях.
— Бас държа, че не си. Пък и аз пристигнах, след като ти тръгна. Видях стоповете ти. Когато стигнах до мината, започнах да пълзя като индианец.
— Но аз забелязах някакъв човек, когато потеглях.
— Не е възможно да съм бил аз.
Помъчих си да си спомня как изглеждаше неясната фигура. Наистина ми заприлича на Кърман, което означава, че мъжът е бил висок, широкоплещест и слаб. Не вършеше кой знае колко работа, но все пак беше нещо.
— Сигурно е бил някой от бандата. Иска ми се да го бях разгледал по-внимателно. — Погледнах си часовника. — След петнайсет минути ще имаме информация, ако въобще се обадят.
Кърман уморено търкаше очи с кокалчетата на пръстите си.
— Чувствам се изцеден. Петчасовият престой в колата едва не ме уби. Смяташ ли, че ще го пуснат?
— Не знам. Не ги виждам да го направят. Ако стане, ще е голям късметлия.
— Брандън страшно би се зарадвал, ако Дедрик не се върне — отбеляза Кърман, потискайки прозявката си.
— Тя пое отговорността.
— Но ние сме й съучастници. Ще го е страх да ругае нея, но ще има какво да каже на нас.